Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Хвърли ми дружелюбна усмивка, която извади на показ чифт резци, така яко застъпени един с друг, че изглеждаха по-скоро като един огромен стърчащ преден зъб. И усетих как по гръбнака ми полазиха тръпки. След което съветничката Едрия зъб ми нареди с доста весел тон:

— Добре, да вървим да я изясним тая работа — и тръгна пред мен.

Едрия зъб се оказа много приятна личност. Отведе ме до една малка стая за интервюта, където в продължение на няколко минути разглежда досието ми. Накрая каза:

— Имам добра новина за теб, Белфърт. Мястото ти наистина е в лагера.

Слава Богу, рекох си! Такива като мен само там ги пращат. Знаех си аз. Защо изобщо ми трябваше да се притеснявам, мама му стара? Ама че съм глупак!

Но след това:

— Чакай, чакай! Май поизбързах!

Нова вълна от паника:

— Сега пък какво?

— Отговорният служител за времето, през което си бил под гаранция, не ни е изпратил досега доклада си. Така че не мога да те сложа в лагера, докато не го получа. В него се съдържа цялата информация за делото ти.

С почти паника в гласа:

— Значи ме слагате в лекия, така ли?

— О, не — хвърли ми едрозъба усмивка тя. — Не мога да те сложа в лекия. Засега те слагам в дупката.

Очите ми изскочиха от очните кухини като дървени закачалки.

— В дупката ли? В единочка, така ли?

— Да, но само докато ти дойде документацията. Обикновено идва за около седмица.

Нова паника навръх предишната:

— Цяла седмица? Че какво толкова има да се бавят документите ми? Не може ли да ги пратят по факса?

Стисна устни и бавно поклати глава.

— Боже мили! — изстенах. — Цяла седмица в дупката! Защо ме наказваш така?

Едрия зъб кимна:

— Ами добре дошъл в „Тафт“, Белфърт.

Първо ми взеха дрехите, после ми връчиха оранжев гащеризон и ми върнаха чехлите от лагера за превъзпитание, след което ми наредиха да сложа ръце зад гърба си и с любезна усмивка ми щракнаха белезниците.

Всичко това бе извършено от двама униформени надзиратели от „Специално отделение“. Помещаващо се в недрата на административната сграда, СО е мястото, където държат най-тежките случаи. Закопчан и обзет от паника, бях съпроводен по дълъг, тесен коридор със заплашителни стоманени врати от двете страни.

Както и очаквах, двамата ми придружители бяха съвсем различна порода от дружелюбните мълети. (Нито един от двамата не бе подстриган на мълет, можете ли да си представите!) Бяха необичайно високи, със свръхразвити мускули и свръхразвити челюсти, подсказващи злоупотреба със стероидни препарати, съчетана с вродена склонност към насилие. Докато пресичахме СО, не разменихме нито дума, като се изключи случайната ми забележка, че ме пращат в СО не защото съм се провинил, а заради някаква липсваща бумащина. (Та да се държат по-внимателно с мен.) При която и двамата свиха рамене в смисъл „Дреме ми на чепа!“.

Пазачите спряха и отключиха една от стоманените врати.

— Влизай — нареди ми единият. — След като затворим, подаваш китките си през процепа и ти махаме белезниците. — При което ме набутаха в една невероятно тясна килия — горе-долу два на четири метра. Два стоманени нара бяха занитени към едната стена, на другата бе занитен един комбиниран стоманен чин със стол, но най-видното място се заемаше от стоманената тоалетна чиния без седалка — за изхождане пред очите на всички, желаещи да гледат. Зарешетеното със стоманени пръти прозорче гледаше към някакво прашно поле. Долният нар бе вече зает от друг затворник — бял мъж на средна възраст с дълго невиждала слънчеви лъчи кожа. Прехвърляше някакви книжа и за мой най-голям ужас имаше най-великия мълет от всички, които бях видял до този момент. Мълет от световна класа, ви казвам — къдрава червена коса, тъй плоска отгоре, че и карти можеш да наредиш. В мига, в който пазачите затръшнаха вратата, онзи скочи от нара и попита:

— Какво стана? Какво ти приписаха?

— Нищо — отговорих. — Явих се доброволно, но ми я нямало преписката.

— Вечният номер — забели очи онзи.

— В какъв смисъл?

— В този, че печелят пари, когато вкарат някой в дупката. „Тафт“ всъщност не е част от Федералното управление на затворите, а частна корпорация, бизнес. Предполагам, че ти е известно.

— Знам — кимнах. — Собственост е на „Уейкънхът Корпорейшън“.

— Именно. И за всеки прекаран от теб в дупката ден „Уейкънхът“ получава по сто долара от федералните власти. Няма значение. Казвам се Сам Хаусман 87 87 Името е променено. — Б.а. . — И протегна свит юмрук за затворническо здрависване.