Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Та точно в 11:00 в петък, втори януари 2004 година, влязох в административната сграда по сив анцуг с чисто нова ракета „Хед“ под мишница.

— Казвам се Джордан Белфърт — съобщих на двата приемащи мълета. — Идвам да си излежа присъдата.

— Добре дошъл в „Тафт“ — отвърна женският мълет с изненадващо дружелюбен тон. — Седни ей там — и ми посочи редицата столове. — След малко ще дойдат да те поемат.

Само след минути пристигна трети пазач — нисък, набит, блед и невзрачен, с женски ханш и люлееща се походка, намекваща за ниска интелигентност. Облечен бе в същата сива униформа като другите двама, макар неговата да изглеждаше доста подплатена. Носеше клипборд в дясната си ръка. Върху сплескания му череп се мъдреше светлокестеняв мълет, достатъчно тучен да поеме птиче гнездо. Погледна в клипборда и попита:

— Ти ли си Белфърт?

— Да — отвърнах, отчитайки факта, че вече не бях нито господин Белфърт, нито дори Джордан Белфърт, а просто Белфърт.

— Окей — рече с досада. — Върви след мен, Белфърт. Преведе ме през поредица страховити на вид железни порти, последната от които се тресна заплашително зад гърба ми. Цялата обстановка гласеше: „Вече си затворник. Забрави за всичко, което знаеш от външния свят“. Влязохме в малка стая без прозорец, без маса, без столове, само с една голяма бяла завеса, провиснала от тавана пред далечната стена.

— За какво ти е тая тенис ракета? — изрепчи се пазачът.

— Разпределен съм в лагера с облекчен режим. Казаха ми, че мога да си нося ракета за тенис.

— Вече не е разрешено. Беше допреди няколко години. — После пак погледна в клипборда, погледна към мен и рече: — Сигурен ли си, че си за лагера? Тука пише, че си за лекия.

В „Тафт“ имаше два отделни сектора — лек и лагерен режим. В лекия бяха истинските затворници, а лагерът се обитаваше от така наречените лагеруващи. В лекия, макар да нямаше убийци и изнасилвачи, чат-пат имаше случаи на насилие, но не и в лагера. Лагерът дори нямаше ограда — лежиш на честна дума и можеш да излезеш, когато ти скимне.

— Сигурен съм, че съм разпределен в лагера — рекох, стараейки се да запазя самообладание. — Съдията изрично го упомена, когато произнасяше присъдата ми.

— Ще го изясниш със съветника си — сви рамене оня с безразличие. — Дай ми сега маратонките си.

— Маратонките ли? — И погледнах към чисто новия си чифт „Найки“. — Какво им е на маратонките ми?

— Имат червена ивица. Позволени са само чисто бели маратонки. Ще ги изпратим обратно на близките ти заедно с тенис ракетата. Върви сега зад завесата и се съблечи.

Изпълних указанията и само след две минути — след като ме накара да опъна ушите си, да прокарам пръсти през косите си, да отворя уста, да размърдам език, да вдигна първо единия крак, после другия и най-накрая да си вдигна тестикуларната торбичка (както я нарече), онзи ми върна анцуга и ми нареди да се облека. После ми връчи чифт сини брезентови чехли, подобни на онези, които председателят Мао раздаваше на политическите дисиденти при вкарването им в лагерите за превъзпитание.

— Твоят съветник е госпожица Ричардс 85 85 Името е променено. — Б.а. — каза пазачът. — До един час ще е тук. Междувременно можеш да се настаниш удобно. — Последните няколко думи бяха гарнирани с яка доза ирония — в стаята нямаше на какво да седне човек, освен на евтиния балатум на пода. След което излезе и заключи вратата след себе си.

Спокойствие , рекох си! Няма начин да ме натикат в лекия. Такива като мен са за лагера! В миналото си нямам насилствени деяния, предишни присъди също нямам. Да не говорим, че и с властите сътрудничих!

След тридесетина минути вратата се отвори и в стаята влезе моята съветничка госпожица Ричардс — огромно женище, минимум метър и осемдесет и два, с рамене като на защитник от професионалната лига по американски футбол и с едри, месести черти като на шар пей 86 86 Китайска порода кучета, отличаващи се със силно набръчканата си кожа и синьо-черния си език. — Б.пр. . Тъмнокестенявият й мълет стърчеше горе-долу на километър и половина над темето й. Облечена бе в ежедневни улични дрехи — сини дънки и тъмносиньо яке, а на краката си носеше черни армейски боти.

Преди да успее да отвори уста, аз вече бях рипнал от пода с думите:

— Госпожице Ричардс, изправен съм пред сериозен проблем: надзирателят, който ме доведе, твърди, че съм за лекия режим, а поначало съм разпределен в лагера — така препоръча съдията, когато ми четеше присъдата.