Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Не се притеснявай — каза ми Джон, седнал на отсрещния край на дивана. — Ще се грижа за децата ти като за свои.

— Знам, Джон — кимнах тъжно. Вярвам ти много повече, отколкото предполагаш. — Което си беше самата истина. През последните шест месеца го бях опознал добре — благ, щедър, отговорен, харизматичен и упорит мъж, който, верен на думата си, наистина се отнасяше към децата ми като към свои. Убеден бях, че ще им е добре при него и че нищо няма да им липсва.

— Здравей, тати — приседна до мен Чандлър. — Какъв ще е този семеен разговор?

Картър обаче не седна — на около четири метра разстояние от дивана се засили и се плъзна по бели чорапи по теракотените плочи, хвана се за облегалката и се прехвърли през нея в коремно-претъркалящ стил. Приземи се без инциденти от другата ми страна.

— Здрасти! — изчурулика весело, облегна се назад и качи крака върху масичката за кафе от австралийска мимоза.

Джон, който не си поплюва по отношение на дисциплината, го изгледа укоризнено, при което Картър забели сините си очички и свали крака на пода. В това време Графинята се настани на фотьойла „Хепълуайт“ до онзи на Джон. Останала си беше красавица, макар леко позастаряла, но като имам предвид какво беше преживяла покрай мен, продължаваше да изглежда дяволски добре. И тя като нас с Джон бе облечена лежерно, по дънки и тениска. Децата бяха по къси панталонки и ухаеха на младост и здраве.

Поех дълбоко въздух и им казах:

— Вижте какво, деца. Искам да си поговорим по един въпрос и ми се ще да ми седите в скута, докато ви приказвам. — И им протегнах по една ръка да ги приканя.

Картър, с всичките си двайсет кила, мигновено скочи в скута ми и се намести на дясното ми бедро с крака, провиснали между моите. И ме обгърна с двете си ръчички. Едва на седем годинки, явно не усещаше какво става.

Чандлър се приближи по-бавно, по-предпазливо.

— Някой болен ли е? — попита притеснено, докато сядаше на другия ми крак.

— Не — отвърнах, — никой не е болен.

— Но има лоша вест, нали?

— Да, миличко — кимнах тъжно. — Налага ми се да замина за известно време — не кой знае колко от гледна точка на един възрастен човек, но на вас двамата ще ви се стори страшно дълго.

— За колко дълго? — моментално попита тя.

Притиснах ги и двамата по-плътно към себе си.

— За около две години, миличко.

И видях как първите сълзи изпълниха очите й.

— Недей! — рече умолително. — Не може пак да заминаваш. Та ти толкова скоро се пренесе! Не ни оставяй!

— Виж какво, слънчице — рекох, докато се мъчех да задържа напиращите сълзи. — Искам и двамата да ме изслушате много внимателно. Преди много години, когато още работех на борсата, извърших някои много лоши неща — от които вече се срамувам — и покрай тях много хора изгубиха сума ти пари. И сега, след толкова години, ще трябва да заплатя за стореното, което означава, че ще трябва да престоя известно време в затвора и…

Тя рухна в обятията ми:

— О, тати, не! Недей… — И се разплака истерично.

Повече не можах да задържа сълзите си.

— Не плачи, Чани, моля те… — При което и Картър рухна в обятията ми и ревна истерично:

— Недей, тати! Не отивай, моля те…

Гушнах го, докато ридаеше на рамото ми.

— Не плачи, недей — загалих го по гръбчето. — Всичко ще се оправи. — После се обърнах и към Чани: — Не плачи, бебче. Повярвай ми, няма да усетиш колко бързо ще мине времето!

Графинята не издържа, рипна от фотьойла, приседна на ръба на дивана и също запрегръща децата:

— Не плачете… Няма страшно. Всичко ще е наред! — Забелязах, че и тя плаче и думите и излизаха между хлиповете. Тогава и аз ревнах, при което Джон скочи от своя фотьойл и бързо приседна на ръба на масичката за кафе. И той гушна децата да ги утеши. Още не ревеше, ама малко му оставаше да почне и той.

Нищо друго не ни оставаше, освен да оставим децата да се нареват. Съзнавахме го и тримата възрастни, а май и децата го усещаха. Трябваше да се пролеят доста сълзи, преди да осъзнаят станалото или поне да го приемат.

След няколкоминутно галене по гърбове и коси и приказки за дни за посещения, телефонни разговори и размяна на писма започнаха да се поуспокояват. Едва тогава се захванах да им обясня, доколкото мога, как беше станало всичко — как на много млади години съм създал „Стратън“ и как много бързо съм изгубил контрол върху събитията. И им рекох:

— Голяма част от станалото се дължеше на наркотиците, които ме тласкаха да върша ненормални неща. И смятам, че е много важно да се поучите от грешките ми, понеже някой ден, като пораснете, може да се озовете сред хора, които употребяват наркотици и ви разправят колко са готини, колко хубаво ти става от тях и тем подобни приказки… Могат дори да опитат да ви принудят и вие да пробвате, което ще е най-лошото. — Поклатих мрачно глава. — Ако се стигне дотам, искам да се сетите за татко си и за всичките проблеми, които наркотиците са му причинили, и как насмалко не са го убили. И тогава ще осъзнаете, че не бива да вземате, окей?