Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Джордан Белфърт — представих му се, докато се пукнахме леко по кокалчетата. — Ти за какво си в дупката?

— Внесох искане за запор върху дома на главния надзирател, а и на къщите на неколцина от пазачите.

Очите ми се изцъклиха.

— Запор върху жилището на главния надзирател! От какъв зор?

— Имам си причини — сви рамене онзи. — Същото направих и по отношение на съдията, който ме осъди. И на прокурора. Направо им съсипах възможността да получават кредити. И сега започвам да се боря за конфискация на жилищата им. А ти за какво си в пандиза?

Боже мили, тоя мълет е пълна откачалка!

— За манипулиране на ценни книжа. И куп други неща. Все престъпления с бяла якичка. А ти?

— За нищо — отвърна многозначително. — Невинен съм.

Ау, каква изненада, рекох си!

— Добре де! Какво твърдят, че си извършил?

— Писал съм бил чекове без покритие. Но не е вярно. Законът ми позволява да пиша колкото си искам чекове, независимо какво ми е салдото по сметката.

— Как така?

— Ами властите ми откраднали акта за раждане още в деня, в който съм се родил, и го държат и до днес в някакъв сейф в Пуерто Рико. Наместо него са ми дали друга самоличност, един сламен човек 88 88 На англ. strawman (или straw man ) — личност-прикритие за извършване на сделки и операции със съмнителна законност. — Б.пр. — САМ ХАУСМАН — изцяло с главни букви, а не истинската, която е Сам Хаусман с редовни букви. А аз съм тъкмо онзи, другият Сам Хаусман — с редовните букви.

Отиде до нара си, който бе само на половин метър от него, и ми подаде книга, озаглавена „Възстановяване по законен път“ 89 89 На англ. Redemption In Law , ред. Вик Варябедян (Vic Varjabedian) — сборник, проповядващ налудничавите (според повечето юристи) идеи, развити през 1999 г. от Роджър Елвик (Roger Elvick) , според които човек може да създаде своя фалшива самоличност (юридическо лице), изписвайки рожденото си име изцяло с главни букви, след което да възстанови правата си върху същото и да го използва като щит спрямо посегателствата на властите. — Б.пр. .

— Повярвай ми — рече. — Щом я прочетеш, и ти ще внесеш искания за запор срещу главния надзирател. Разбери едно: ти засега си най-низък роб. Трябва да възстановиш правата си над своя сламен човек. Друг начин няма.

Кимнах и поех книгата. После, само за майтап, попитах:

— А данъчните как реагират? Тяхното отношение какво е?

Той многозначително ми се усмихна:

— Федералното данъчно управление всъщност не съществува. Нещо повече: ще си обръсна до голо главата — мълета, имаш предвид , — ако откриеш в американската конституция дори един ред, който упълномощава някакво Федерално данъчно управление да събира данъци. Впоследствие е внесена само една поправка, в която просто се упоменава за данък общ доход, но и тя е останала нератифицирана. — Пресегна се към купчината листа на леглото си и ми подаде най-горния. — Това е списъкът на всички американски сенатори, ратифицирали четиринадесетата поправка на конституцията. Преброй ги и ще се увериш, че не образуват законно мнозинство.

Пак му кимнах, после поех задължителното четиво и рипнах върху горния нар. През следващите няколко дни изучих най-подробно теорията за възстановяването на сламената ми самоличност. В минутите, в които не четях, Сам ми изнасяше лекции по въпроса. На определени интервали три пъти дневно през тесния процеп на вратата ни подаваха почти непригодна храна. Сам настояваше всичко неизядено да пускаме в тоалетната, включително полуогризаните ябълки и пакетчетата с кетчуп, защото иначе злосторниците от „Уейкънхът“ щели да рециклират и тях, само и само да намалят режийните разходи.

Всяка сутрин Сам се изхилваше и обявяваше:

— Време е да нахраним главния надзирател! — След което се изсираше с кеф и пускаше водата.

Успявах да напиша по две писма на ден — едно до Чандлър и едно до Картър. Реших, че най-добре ще е да им спестя истината, затова им описвах колко хубаво е в лагера и как по цял ден играя тенис и тренирам във фитнеса. И че не съм се обаждал толкова дълго, понеже трябва да мине известно време, преди да ми прокарат телефон.

Дните си вървяха. Сам ми описа надълго и нашироко колко хубаво наистина било да си в лагера. Срещу скромна сума, ненадвишаваща хиляда долара месечно, съм щял да си живея като цар — с готвач, иконом, прислужник, масажист и някой, който да изпълнява всички възложени ми от съветничката ми задачи. Сумата била платима с купони за лавката, със закупена оттам храна или цигари, или с превод от някой мой човек на свобода по сметката на друг затворник към лавката. Вярно, това, последното, не било съвсем според правилника, но се прилагало повсеместно.