Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

В този момент на входа на килията се появи друг затворник, на около петдесет и пет, приличащ на изпонамачкан вариант на Робин Уилямс. В буйната му сива брада можеха да свият гнездо цяло семейство врабчета. С престорена учтивост обяви:

— Господин Белфърт. Дейвид. На вашите услуги. — И ми се поклони. — Моля да ме вземете за ваш иконом. Ще върша всичко, което ми разпоредите — ще ви оправям леглото, ще почиствам килията ви, сутрин ще ви сервирам кафето. Няма задача, която да ми се опъне! Убеден съм, че господин Чонг — и погледна към Томи — ще потвърди, че върша работата си съвсем професионално.

Хвърлих поглед на Томи, като се мъчех да не се разсмея.

— Дейвид е много добър — каза Томи. — Препоръчвам ти да го наемеш.

— Колко? — попитах Дейвид.

— Седем книжки месечно — отвърна гордо той. — Правя забележително кафе-ванилия с мляко. Крада сиропа от кухнята.

— Защо пък не? — рекох. В края на краищата стойността на една книжка с купони бе само седем долара и двадесет цента. Така че срещу петдесет долара и четиридесет цента се сдобивах с истински затворнически иконом. — Почваш още от утре.

Дейвид се поклони и си замина.

— Само внимавай с готвенето му — предупреди ме Томи. — Тук е от двайсет години и по цял ден лови катерици, после ги маринова в соев сос и ги готви на микровълнова фурна. — Доколкото съм чул, доста вкусни били.

Спрях за миг да проиграя наум сценария: как пък ги лови тия катерици? Сигурно с капани. Тогава чух нов глас:

— Здрасти, Джордан!

Вдигнах очи и видях застаналия пред мен нисък мексиканец.

— Какво има? — попитах.

— Казвам се Джими и съм главният ординарец. Госпожа Стриклънд каза, че си щял да почваш работа при мен. — Браво на госпожа Стриклънд! — Но предполагам, че всъщност никак не възнамеряваш да работиш.

— Абсолютно си прав — отвърнах на мига. — Колко ще ми струва?

— По сто долара месечно и няма дори веднъж да се докоснеш до метла.

— Дадено — рекох. — Как ще става плащането?

— Хвани някой навън да праща запис на сестра ми всеки месец. Тя ще има грижата парите да стигнат до мен.

— Хубаво — казах. В мига, в който си отиде, глава подаде някакъв тип с вид на италианец, с огромни бели зъби.

— Ти ли си Джордан? — попита.

— Да — кимнах. — С какво мога да съм ти полезен?

— Аз съм Русо, момчето за всичко тук. Гледах те как играеш тенис. Добър си, но имаш нужда от по-свястна ракета.

— Какво предлагаш?

— Чисто нова „Хед“ с антивибрационна технология Liquidmetal .

— За колко?

— Седемдесет и пет долара.

— Вземам я. Как искаш да ти платя?

— После ще говорим — махна с ръка. — Подробности. Предстои ни сума ти съвместен бизнес. Чакай да донеса първо ракетата. — И излезе. — Абе каква е тая лудница тука! — рекох на Томи.

— Тепърва ще видиш — отвърна ми. — Изобщо не се чувстваш като в затвор. Нощем някои излизат на полето и получават пакети от приятели, други дори се срещат за секс със съпругите си. Пълна свобода.

Така се и оказа. Докато през следващите няколко дни с Томи си разправяхме кой какво е преживял, цял куп народ се източи да ми предлага услугите си: Мигел, мексиканецът масажист (десет долара за шестдесетминутен масаж, но без щастлив край); Теди, китаецът портретист (даваш му снимка на децата си и за двеста долара ти ги рисува с акварел); Джими, селският кожар (за седемдесет и пет долара ти прави чанта в стил „уестърн“ за жена ти); Дани, геят бръснар (подстрижка за шест консерви риба тон, докато си отърква хуя в капачката на коляното ти) и тъй нататък, и тъй нататък. Имаше, естествено, и изобилие от готвачи, които със стока от лавката, от градината при затвора, от контрабанден внос или открадната от кухнята въртяха невероятни ястия на микровълнова фурна.

Така за нула време и аз станах пълноценна част от затворническия бит.

И едва на четвъртата вечер с приказки за миналото Томи каза нещо, което щеше завинаги да промени живота ми.

— Абе доста луд народ съм срещал — рече, — но ти всички ги слагаш в малкия си джоб. Имах чувството, че приказваш врели-некипели, та накарах жената да гугълне името ти — най-вече по повод на оня случай, дето си потопил яхтата си. Щото много пернат трябва да си, че да потопиш яхта. А тя ми разправя, че го пишело навсякъде по интернета.

— Вярно е — рекох със смес от тъга и гордост. — Бая шибани неща съм извършил през живота си.

— Може и да са шибани — сви рамене Томи, — обаче историите ти ме докарват до истерия, особено ти както ги разправяш, с всичките му там прякори: Главчо, Китаеца, Лудия Макс, Обущаря, Слюнчо и най-вече Графинята, с която се надявам един ден да се запозная.