Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Така че, докато деветдесет и девет на сто от американците четяха сутрешния си вестник и отбелязваха „Браво! Най-после го озаптиха това копеленце!“, а останалият един процент четяха сутрешния си вестник и мърмореха „Ебаси ужаса! Това копеле сега и нас ще ни накисне!“, КГБ-то си четеше „Правда“-та и псуваше чеченските бунтовници, които според нея били гнусни мюсюлмани, заслужаващи да бъдат изтребени с ядрено оръжие.

И точно това най ми харесваше у КГБ-то — не пламенното й желание да превърне чеченците в радиоактивна пепел (аз бях против тази й идея), а че изобщо си нямаше представа какво става в живота ми. По-добре да си мисли за ония чеченски песове, виках си, отколкото да осъзнае, че живее с един предател.

В конкретния момент тя седеше до Картър на дивана в стаята за телевизия, впила поглед в 102-сантиметровия телевизионен екран с висока разделителна способност и съсредоточила и последната си капка умствена енергия върху едно свръхсмело, генетично мутирало двуутробно същество, на име Краш Бандикут, което правеше онова, което винаги е правило: бягаше да спаси шибаната си кожа.

— Какво правите, момчета и момичета? — попитах двамата видеохолици.

КГБ-то изобщо не ми обърна внимание — вглъбила се бе в конзолата на плейстейшъна и палците й летяха нагоре-надолу. Картър само я наблюдаваше, но и той толкова вглъбен, че също не ми обърна внимание. Очите му бяха станали кръгли като на бухал, опрял бе лакти върху краката си и държеше брадичката си в дланите.

Отидох до него и го попитах:

— Какво става бе, приятел?

А той вдигна очи и заклати глава от възторг:

— Юия е настока, тати. Стигна… стигна… стигна… — не намираше нужните му думи, — стигна на най-високото ниво. Бие се с чудовища, които никога не съм виждал. Никой не ги е виждал.

— Гледай сега — измърмори КГБ-то на Картър, докато помагаше на Краш да се спаси. — Ако вземе златна маска, става непобедима!

Картър извърна втрещения си поглед към екрана. И след няколко секунди възкликна възторжено:

— Непобедима!

Седнах до сина си и го прегърнах с една ръка:

— Много е добра, нали, приятелю?

— Нападай със скок! — изврещя той на КГБ-то.

— Не! — викна в отговор тя. — Това чудовище побеждава с въртеливата атака.

— Оооо! — промълви той.

Въртели ва атака, рекох си наум. Престани да членуваш там, където не трябва, мама му стара! Но нямаше и капка съмнение, че КГБ-то е Царицата на видеоигрите в целия шибан свят — на Пакман, Супер Марио, Астероиди, Донки Конг, Херкулес и, разбира се, най-новата й мания — Краш Бандикут 79 79 Двуутробни бозайници от семейство Peramelidae — бандикути или торбести язовци. — Б.пр. , генетичният мутант от островите Уумпа, близо до западния бряг на Австралия. Победила ги беше до един, стигайки до нива, за каквито простосмъртните от рода на Картър не смееха дори да си мечтаят.

И докато КГБ-то гърчеше страхотното си тяло насам, а Картър гърчеше своите четиринадесет килца натам, аз си зададох въпроса какво, по дяволите, вълнува Юлия Суханова. Играеше видеоигри минимум по осем часа на ден, а през останалото време или четеше книги на руски, или бъбреше по телефона на руски, или ми шепнеше нежности на руски, докато се любехме. Вярно, намираше се в Америка, но само във физически смисъл. Сърцето и душата й си бяха в Русия, приковани от някакво геополитическо изкривяване на времето през 1989 година — годината, в която я бяха коронясали за „Мис Съветски съюз“.

В интелектуално отношение беше блестяща. Играеше безпогрешно на шах, шашки, табла, джин-руми 80 80 На англ. gin rummy — игра на карти за двама. — Б.пр. и изобщо на всякакви хазартни игри със стръвта на заклет комарджия и най-много от всичко мразеше да губи. Родителите й бяха починали — баща й се гътнал от сърдечен удар, когато била едва на девет. Много се обичали и смъртта му я съкрушила. Бил виден съветски гражданин — учен в областта на ракетните оръжия с най-висок допуск до класифицирани материали, та и след смъртта му семейството не изпитало никакви лишения. Винаги имала каквото поиска. Опашките за хляб, празните лавици по магазините, типовата конфекция — всичко това било толкова чуждо на детството й, колкото и на моето. Живеела в някакъв вълшебен свят, при това в охолство според съветските стандарти.

Грациозността и красотата си наследила от майка си. Бях я виждал на снимки — синеока блондинка със страхотно очарователна усмивка. Жена, от която можеше да ти спре дъхът. На младини била по-красива и от Юлия, според самата Юлия, и заемала важна длъжност в сферата на изкуствата. Благодарение на което Юлия израсла в шикозен московски апартамент, в който безкраен низ съветски хора на изкуството — актьори, актриси, художници, скулптори, певци и балерини — купонясвали до зори на водка и руски песни.