Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Изведнъж КГБ-то се разкрещя:

— Блядь! Блядь! Ньет! Ньет!

— Връщай се! — изпищя Картър. — Той хвърля огнени кълба!

— Не мога! — писна КГБ-то. — Изгубих една сила!

— Не! — изврещя Картър. — Използвай силовия кристал… — а аз зяпах със затаен дъх как на екрана изтъканият само от мускули примат Коала Конг грабна едно огнено кълбо и го запокити по главата на Краш. При удара Краш избухна в пламъци, изрева неистово, скочи във въздуха, направи пълно салто, приземи се на бандикутското си дупе и умря насред огъня. След което телевизорът издаде звук, наподобяващ на „Уа-уа-уа-уа-уа… бум!“. И екранът почерня.

В началото КГБ-то и Картър замръзнаха с втренчени в един друг погледи. После КГБ-то поклати глава и каза: Что ты нашу страну обсираешь? , при което Картър сви устни и закима в знак на съгласие, без изобщо да има представа, какво точно бе казала КГБ-то. После Картър рече: „Хайде пак, Юия“, а тя кимна обречено, пое дълбоко въздух и натисна бутона на конзолата, с което съживи Краш, макар и на дъното на замъка на Нео Кортекс.

И докато те се бяха вглъбили в играта, аз си зададох въпроса що за майка ще е КГБ-то на децата ми, ако се случи най-лошото. Защото, колкото и невероятно да беше, все пак бях длъжен да взема предвид и евентуалността някой ден Графинята да умре и децата да легнат изцяло на ръцете ми.

Не виждах някаква особена близост между КГБ-то и Картър извън пристрастеността им към видеоигрите. Напротив, когато не седяха пред екрана, почти не си говореха. Тя, разбира се, бе винаги мила към него, но определено й липсваше топлота, а излъчваше някаква апатия, която никак не се връзваше с прословутата велика руска душа .

Чандлър от своя страна не се занимаваше с видеоигри, а с кукли Барби — правеше се на тяхна майка, обличаше се специално за случая и обичаше да гледа телевизия — в американската й разновидност — така че имаше още по-малко общо с КГБ-то. И точно това ме притесняваше — че не бях забелязал у КГБ-то някакво желание да контактува с нея. Както и с Картър, бе винаги мила и готова да се усмихне, но категорично липсваше нещо, което да ги свързва.

В моите очи отговорът бе прост: КГБ-то е възрастната, а Чандлър и Картър — децата, така че топката е в нейната половина на игрището, а не в тяхната. Или очаквам прекалено много от нея? Та тя не „майка на моите деца“ и не би било честно да разчитам да им бъде мащеха. Известно безразличие може би е здравословно, може и нормално да е и вероятно трябва да се благодаря на съдбата, че изобщо се отнася мило с тях. Не, реших най-после, да е мила не е достатъчно. Апатията е разновидност на жестокостта и децата я долавят и от километър.

А на противоположната страна на спектъра бе гаджето на Графинята Джон Макълусо. Нямаше и седмица, откакто ми се обади най-неочаквано да сме пиели по едно кафе някъде. Прекарвал доста време с децата ми и искал да ме увери, че винаги щял да полага максимални усилия да оказва положително влияние върху живота им. Безкрайно изискан жест, меко казано. Когато няколко дена по-късно се срещнахме в ресторантчето „Олд Бруквил“, веднага си допаднахме взаимно.

Оказа се горе-долу колкото мен на ръст, слаб и жилав и буквално преливащ от енергия. Хубавец с прошарена коса и подчертано италиански черти. Но най-вече притежаваше харизма. Цял час си разменяхме истории от света на бизнеса, но избягвахме внимателно темата за провалилия се мой брак с Графинята и неговите сегашни отношения с нея — а аз през цялото време се борех против напъващия се да излезе навън въпрос дали тя му стене: „Изпразни се, малко мое принцче!“, докато правят секс. И все пак, при всичкия смях и усмивки, над срещата ни тегнеше като черен облак един въпрос, който той накрая извади на бял свят:

— Да ти призная, много ми пречи това, че аз живея в Калифорния, а Надин в Ню Йорк — заопипва той почвата. — Ама така е, като съм се влюбил в жена, която живее на цели пет хиляди километра от мен!

Темата, значи, бе подхваната.

И двамата съзнавахме, че е сериозен проблем, който няма да се разреши от само себе си. Трябваше или той да се премести тук, или тя да замине за там. А доколкото познавах Доминик Барбара — адвоката на Графинята, мазно копеле с прословуто мазна уста и склонност да припича задника си на светлината на прожекторите — той по всяко време бе готов да изтъкне като аргумент правните ми затруднения.

Джон обаче никак не бе глупав: като видя реакцията ми, побърза да добави, че Надин в никакъв случай не би сторила каквото и да било зад гърба ми. Знаела колко близък съм с децата и все им повтаряла какъв добър баща съм. На тази нотка приключихме с темата, макар и на двама ни да бе ясно, че рано или късно тя пак ще възникне.