Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Та… къде в цялата тази история бе мястото на КГБ-то?

Сега, като я гледах споена с Картър от любовта им към бандикута мутант, смеех да се надявам, че все нещо ще излезе — току-виж привикнала да обича децата ми, а аз — нея, така както навремето обичах Графинята, а преди нея — Дениз. В интерес на истината все още усещах някаква дистанция в отношенията си с Юлия — същата, която долавях и в отношенията й с децата ми.

Но с течение на времето пропастта между различните ни две култури можеше да се окаже и нашата най-главна сила. Та нима американците нямат своя велика душевност? Според Достоевски същността на великата руска душа се състояла в постоянната й и ненаситна способност да страда, а според моя милост същността на великата американска душа се свежда до максимата: защо изобщо ни трябва да страдаме, след като родителите и дедите ни са страдали вместо нас? Не можеше ли в такъв случай двамата с КГБ-то да се слеем в една идеална душа? Нямаше ли сборът от моя американски оптимизъм и нейния руски фатализъм да се опише с думата „съвършенство“?

Да не говорим, че имахме пред себе си достатъчно време да положим мост над пропастта. Новото хилядолетие щеше да започне само след осем дни, а надали щяха да ме осъдят по-рано от три-четири години.

Телефонът иззвъня.

— Блядь! — изруга КГБ-то. — Моля те, вдигни телефон! Пречи ми на игра.

Картър се извърна към мен и кимна:

— Пречи й на игра.

— На игра та — поправих Картър, притеснен от влиянието, което езиковите й способности можеха да му окажат. После вдигнах слушалката на телефона върху страничната масичка.

— Ало?

— Обажда се адвокатът ти — обяви Магнум в октава до минор. — Как си?

— Добре съм — отговорих по навик, след което си дадох сметка, че всъщност наистина съм добре. Точно така: за пръв път от много време насам бях близо до състоянието на щастие. — Какво става? — попитах.

— Днес във федералната прокуратура голяма пушилка се вдигна.

Усетих как сърцето ми прескочи.

— Така ли? В каква връзка?

— Познаваш ли някой помощник федерален прокурор, на име Дан Алонсо?

— Не — отвърнах моментално. — Защо?

— Защото е новият ти помощник федерален прокурор — отвърна Магнум. — Обади ни се тази сутрин на двамата с Ник да ни съобщи вестта. Възложили са му твоя случай, а Джоел напуска идната седмица.

— Що за човек е? Пич ли е или путьо?

— Ами… — проточи Магнум — по десетобалната система, при която путьото е едно, а пичът е десетка, бих класирал Алонсо някъде между десет и единайсет.

— Будалкаш ме! — възкликнах.

— Шшшт! — изсъска КГБ-то. — Пречиш ми!

Картър вдигна глава и опря показалец пред устните си. После пак заби поглед в екрана. А аз се засмях и попитах Магнум:

— Сериозно ли е толкова готин?

— Да — отвърна Магнум, — много е готин: печен, страшно умен, безупречен във воденето на съдебни дела и най-важното — човек с голямо сърце. Вече повдигнах въпроса за намаляване на обвинението ти за възпрепятстване на правосъдието и той ми отговори, че е готов да седне да го обсъдим. Иска първо да се срещне с теб и едва след това ще те остави да се признаеш за виновен. И смятам, че засега положението е доста добро.

Усетих как ме обля вълна на облекчение.

— Но това е прерасна новина, Грег, наистина прекрасна.

— Така е — съгласи се той. — От друга страна обаче, тази сутрин проведох някакъв много странен разговор по телефона с Джоел Коен. За някакво твое ходене до Атлантик Сити преди няколко месеца, когато си бил отказал да се легитимираш. Намекваше, че си правил опит да переш пари или нещо от сорта. Нали не е вярно, кажи ми!

Устата ми мигновено пресъхна, а стомахът ми изпревари мозъка в стигането до заключения.

— Разбира се, че не съм! — избухнах. — Пълни глупости! Никакви пари не съм се мъчил да изпера! Просто стана едно недоразумение!

— Значи все пак си бил там? — попита Магнум, явно изключително изненадан от вестта.

Вече усещах накъде вървят нещата.

В крайна сметка щях да успея да докажа, че не съм се мъчил да пера пари, но нямаше да мога да докажа, че не съм нарушил условията, при които ме бяха пуснали под гаранция. Наистина бях излязъл от Ню Йорк без разрешение.

— Да, бях там — признах тихо. — Чакай да се преместя в друга стая.

На излизане от стаята за телевизия мярнах за миг невинното личице на сина ми. Въпреки тежкото ранно боледуване бе израснал здраво момче. Заля ме вълна на ужасна мъка. Имах чувството, че съм го предал.