Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Прав си — отвърнах. — А какви са шансовете Глийсън да се съгласи?

— Почти стопроцентови — заяви самоуверено Магнум. — Много рядко се случва съдия да пренебрегне препоръките на един федерален прокурор. А това, че и Мансини ще е на наша страна, съвсем опича работата.

Чудесно, рекох си. Няма за какво да се притеснявам.

Федералният съд на „Кадмън Плаза“ 225 бе обзет от неизлечима безнадеждност. Имах чувството, че никой всъщност не желае да е там — нито адвокатите, нито подсъдимите, секретарите, разсилните, стенографите, та дори и метачите на шестте просторни етажа, включително и самите съдии. Всички имаха вид на скучаещи или на отчаяни, или на готови да се разплачат. И макар от време на време да се мяркаше усмихнатата физиономия на някой току-що оправдан по дело за криминално престъпление, на всяка широка усмивка имаше и по едно смръщено лице. Няма как иначе: щом има победители, ще има и победени.

Освен в моя случай.

Беше петък сутрин, наближаваше десет и заедно с адвокатите си чаках в дълъг широк коридор пред съдебната зала на съдията Глийсън. Коридорът беше абсолютно празен, ако не се брояха няколкото дървени пейки покрай стените. А пейките изглеждаха точно толкова удобни, колкото и застлания с балатум под. Между пейките имаше четири шумоизолирани врати — по две от всяка страна. Всяка врата водеше към отделна съдебна зала.

Точно в този момент Магнум погледна надолу към темето ми и съобщи:

— Ето го и Алонсо — и посочи движещата се към нас висока, слаба фигура. На пръв поглед приличаше повече на кинозвезда, отколкото на помощник федерален прокурор. Висок, слаб, хубавец, с безупречен външен вид и с неочаквано топла усмивка, Алонсо бе пълна противоположност на Копелето, а именно — олицетворение на елегантността и възпитанието. Напомни ми на актьора Джордж Хамилтън, само че без слънчевия загар.

— Значи ти си Джордан Белфърт — каза Дан Алонсо и протегна ръка да се здрависаме. — Нямаш вид на човек, способен да създаде толкова голяма суматоха!

Усмихнах се и се ръкувах сърдечно с него, мъчейки се да разгадая дали не намеква за дребния ми ръст. Все пак той беше поне един и деветдесет, а главата на Магнум едва ли не опираше в тавана, който бе на четири метра от пода. Пристъпих по-близо до Випускника на Йейл, че да се чувствам по-нормален на ръст, и отвърнах:

— Външният вид понякога лъже, нали?

Алонсо кимна и стисна здраво десницата ми.

— Алонсо, гарантирам ти, че повече суматоха няма да има — каза Магнум. — Джордан няма вече и капка желание да лети насам-натам с хеликоптери и с торби, пълни с пари. Нали така, Джордан?

Не забравяй и за непълнолетните момичета, рекох си.

— Завинаги — отвърнах самоуверено. — Повече кракът ми няма да стъпи в Атлантик Сити. Честно казано, нямам желание изобщо да ходя някога в Ню Джърси !

— То пък на кого ли му се иска? — запита риторично Випускника на Йейл.

— Мисля, че моментът е подходящ да си преговорим подробностите — каза Магнум на Алонсо. — Вече казах на Джордан за новите ограничения и той ги приема изцяло. Нали, Джордан?

— Да — потвърдих без капка ентусиазъм, — направо копнея за тях.

— Дръж се прилично няколко месеца — каза Алонсо — и ще се обърнем към съдията Глийсън с нова молба да снемат домашният ти арест. Струва ми се, че това е най-сигурният вариант за всички ни.

Стиснах устни и кимнах смирено, но наум си виках: „Тоя Алонсо наистина е пич. Вдън земя да се провали дано Копелето, с навряна в задника вила!“.

— Благодаря — изрекох хрисимо.

— Няма защо — рече Алонсо, после се обърна към Магнум: — Предпочитам днес да не повдигаме въпроса за Дейв Биъл. Ще го оставим за отделно изслушване на страните.

Магнум кимна, сведе поглед към главата ми и каза:

— Дан много мило реши да намали обвинението ти от възпрепятстване на правосъдието на подвеждане на федерален служител.

— За това следва да си благодарен на адвокатите си — отбеляза със сарказъм Алонсо. — Толкова ми досадиха с врънкането си през последните няколко дни, най-вече Ник, че не желая повече да ги чувам.

— Това ми е работата — рече Випускника на Йейл.

Ухилих се на двамата с Магнум. А на Алонсо казах:

— Много благодаря. Но най-вече съзнавам колко благодарни ще са някой ден децата ми.

Алонсо кимна с разбиране:

— Добре, хайде да влизаме, че да приключим с тая работа. — Направи една крачка, след което се закова на място. — Искрено се надявам съдията Глийсън да не прекали с въпросите си днес, тъй като — да ме убиеш, нямам и най-малката представа за какво става дума. Тръшнаха ми го в скута в последния момент, а най мразя да се явявам в съда, без да са ми ясни всички подробности. Например за чий хуй ти трябваше изобщо да ходиш в Атлантик Сити? Та нали си под домашен арест, мама му стара!