Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

И пак изключително по собствена вина.

Градският предварителен арест стърчи с деветте си етажа над мрачните слабини на Бруклин и е толкова заплашителен, че минаващите шофьори го сочат с пръст и се свиват от ужас. Намиращата се на три километра южно от Федералния съд сграда с високи зидове с бодлива тел отгоре и с шарещи наляво-надясно прожектори заема цялото каре между четири преки и буквално изстисква жизнените сили на околния въздух.

Приставите хич не си даваха зор, докато ме преместиха там: от една килия в друга, от един циментов коридор в друг, от арестантския камион до рампата за товарене на задържаните. Ръчкаха ме, както бях с оковани ръце и крака, сякаш съм крава, а дали случайно или не, през цялото време средната стайна температура нито за миг не превиши тази на повърхността на Плутон.

Най-страшното обаче мина.

Накараха ме да сваля от себе си всички дрехи и достойнството си, после ми наредиха да взема в ръка оная си работа заедно с топките, да се наведа и да се изкашлям. След което ме разположиха в луксозно помещение — в стая без прозорци, без деления и без всякаква надежда, известна под „отсек 7С“, на седмия етаж в северното отделение на сградата. В момента седях на ръба на тънкия колкото бръснач дюшек и разговарях с приседналия до мен нов „съклетник“ Минг. А той, трийсетгодишен китаец, имаше вид, уви, на шейсетгодишен призрак.

— Чакай, чакай да се разберем — рекох му скептично. — Казваш, че не си виждал слънцето от шест години, така ли? Трудно ми е да ти повярвам, Минг.

Минг сви слабите си рамене, свързани към други също толкова слаби телесни части. И ми отвърна със силен акцент:

— Не шест. Шест и половина година. Съдия казва мога избягам и не приема гаранция.

— Ебаси номера! — измърморих. — Значи изобщо не ни пускат навън, а?

Не, поклати глава Минг:

— Само тая стая. Всичко прави тук.

Боже мили, та след като на едно растение му трябва слънце, за да вирее, не е ли логично, че и човекът се нуждае от същото? Явно не е. Огледах за миг помещението с премаляло сърце. Огромно, някъде към дванадесет на двадесет и четири метра, натъпкано докрай със сто и шест затворници — задържаните, както им викаха тук — живеещи като в казарма, вършещи всичко — от храненето до пикаенето, срането, къпането и миенето на зъбите, понякога с месеци, че и години наред, под море от жужащи флуоресцентни лампи. Поради липсата на каквато и да било разделителна стена виждах целия отсек, от единия му край до другия.

Не че имаше какво да се гледа — безбрежно море от метални койки и пластмасови столове с ниски облегалки, с шест вонливи нужника и три обсипани с микроби душове в единия край. В средата на отсека имаше две дузини никелирани сгъваеми масички, полуразпаднала се маса за пинг-понг, работеща от време на време микровълнова фурна, древна фурна за печене и три окачени под тавана цветни телевизора. В часовете извън тези за хранене масичките се използваха за гледане на телевизия (със слушалки за звука) или за игра на шах, шашки, карти, или в случай, че си доминиканец — на затворническия вариант на доминото, който изискваше да тряскаш с всичка сила плочките по масата, докато псуваш непрекъснато под носа си на развален испански.

Друго отсек 7С не предлагаше. Ако не се смятаха — а те трябваше да се смятат — трите монетни телефонни автомата на циментовата стена до будката на пазачите, където зад евтиното дървено бюро в момента седеше един-единствен надзирател с пръст върху бутона за тревога. Телефоните бяха всъщност гвоздеят на програмата в отсека — място, където задържаните, в мнозинството си черни или испаноговорящи (белите и азиатците съставляваха по-малко от десет на сто), се мъчеха да поддържат някаква смътна връзка с външния свят — чакаха от сутрин до вечер на шестредова опашка да разговарят с най-обичаните им хора, които с всеки изминат ден ги обичаха все по-малко. Моята койка бе досами телефоните.

Та ето къде седях заедно с Минг и се мъчех да проумея заобикалящата ме действителност.

Минг беше надарен с щедра и, общо взето, добродушна усмивка. Човек трудно можеше да си представи, че е бил дилър на хероин и юмрук на китайската мафия — дребно човече, което веднъж запалило свой конкурент, а на пламъците си изпекло свински ребра.

— Как работят тия телефони? — попитах Безмилостния Минг.

— Само с наложен платеж — отвърна.

В този момент покрай нас минаха забързани трима задържани в индианска нишка. Въртяха ханшовете си по някакъв особен начин и размахваха пресилено лакти. Скороходци, реших. И те, като всички останали, бяха по сиви анцузи, бели тениски, бели гуменки и със слушалки. Приведени напред, с Минг ги наблюдавахме как се смалиха в далечината.