Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Чакай, чакай! Кога си я видял?

— Ами цъфна неочаквано в кантората ми. Сигурно е намерила адреса в указателя. Както и да е, трепереше като лист. Честно казано, се поуплаших. Ник тъкмо се канеше да повика лекар, когато някакъв си Игор се появи и я отведе. Ти познаваш ли такъв Игор?

Нов шок!

— Ти си видял и Игор? — рекох с известна ревнивост. Откъде накъде Магнум ще се запознава с Игор преди мен? Както и да е. Любопитството надделя над ревността, та попитах: — И как изглежда той?

— Средна хубост — отвърна Магнум. — Висок, слаб, с посребрени коси, към петдесетгодишен. И се озърта подозрително, като лисица. Но има чудесна стойка.

— Какво искаш да кажеш с това „чудесна стойка“?

— Това, че има чудесна стойка! Стои прав като върлина. Сигурно навремето е бил военен. — Кратка пауза. — И вероятно още е, нали ме разбираш?

Последваха няколко мига мълчание, докато очевидността на думите му висеше във въздуха. После Магнум продължи:

— Та той ти изпрати някакво загадъчно послание — в смисъл, че сега вече си се намирал под негова опека. Изобщо не ми стана ясно. Ти разбираш ли го?

Под опеката на Игор? Какви ги плещи това смахнато руско копеле?

— Не — отвърнах. — Нямам никаква представа. Та аз дори не съм го виждал досега!

— Любопитно — отбеляза Магнум. — Тя, Юлия, също ти праща послание, само че не толкова тайнствено.

— И какво точно каза?

— Да ти предам, че те обича и че ще чака колкото трябва, дори вечно. Стори ми се съвсем искрена.

Разделихме се сърдечно, след което окачих слушалката и се върнах в края на опашката. Пред мен чакаха четирима, така че имах на разположение няколко минути за размисъл. Онова, което най-силно ме порази, бе верността на КГБ-то. Реакцията й ми дойде съвсем неочаквано, особено след натрупания с Графинята опит. Просто предполагах, че и тя, като Графинята, ще излети от гнездото. Сега, като се замислех обаче, отношението на КГБ-то не бе толкоз учудващо.

Че колко жени биха изоставили мъжа си още на стълбите пред съдебната зала? Графинята бе постъпила безсъвестно. И за нищо на света нямаше да променя мнението си. Това обаче не ме вълнуваше ни най-малко, тъй като вече бях влюбен в друга. Навремето се бях почувствал предаден и съсипан, а сега бях просто гневен и апатичен. Дори, честно казано, не бях и чак толкова гневен. Просто исках децата ми да останат на изток от Мисисипи.

Опашката се придвижваше бързо, а разговорът ми с Графинята се оказа още по-бърз. Магнум вече й бе съобщил основното, аз просто попълних останалите празноти. Най-интересното бе, че Магнум бе туширал хеликоптерната страна на падението ми, а по-скоро бе наблегнал на историята с Дейв Биъл и как тя подготвила сцената за отмъщението на Копелето. Отбелязах си наум да благодаря на Магнум за жеста.

Така или иначе, успокоих Графинята, че до максимум два месеца ще съм си у дома, и макар да не го казах на глас, тонът ми издаваше мисълта: „И да не си си помислила да вървиш в Калифорния, госпожо!“.

Нейните думи и нейният тон обаче нищо не ми подсказваха. Каза, че „истински съжалява“, задето са ме вкарали в затвора, но по начин, който не бе по-различен от съжалението, което би изказала, ако научеше, че съм си изгубил ключовете и ми е се наложило да се разправям с ключар.

Съгласихме се, че засега няма смисъл да тревожим децата. На тяхната възраст — шест и четири — човек може лесно да ги залъже, тоест да им спести неприятната вест. А и какъв смисъл имаше да ги разстройва, след като така или иначе скоро щях пак да съм си у дома? За което аз най-искрено се молех.

Графинята обеща да приема всички мои обаждания с наложен платеж и да не говори лоши приказки по мой адрес пред децата. И за двете й имах доверие — не защото изпитваше и капчица състрадание към мен, а защото жалеше децата. Така че се примирих: човек в моето положение приема победите, без да се замисля за причините. След което благодари.

Разговорът ми с децата бе кратък и сладък. Казах им, че съм заминал по работа, което им се стори крайно вълнуващо. Нито едно не попита кога смятам да се върна, тъй като и двете предполагаха, че ще е скоро. Пък и на неговата възраст Картър нямаше още изградена представа за време. Мерната му единица бе половин час — колкото трае един епизод от рисуван филм. Всичко по-продължително се описваше с думата „дълго“.

С Чандлър обаче нещата стояха другояче. Вече бе в първи клас и се беше научила да чете (не кой знае колко, слава Богу!), така че нямаше да можем дълго да я заблуждаваме. До един месец най-късно ще започне да се усеща, след което напълно заслуженият й прякор „ЦРУ-то“ още повече ще усложни нещата. Ще започне собствено разследване — ще подслушва, ще задава конкретни въпроси, ще търси да напипа лъжи, премълчани факти и противоречия. Накратко казано, ще се превърне в типично шестгодишно загрижено момиченце, което се е затъжило за татко си, и няма да престане, докато не стигне до дъното на нещата.