Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Много бързо проумях, че докато си зад решетките, очакванията може да са твой най-добър приятел или най-зъл враг. Човек, комуто предстои да излежи двадесет години, все се надява, че ще успее при обжалването на делото. Изгуби ли обжалването, вкопчва се в надеждата за предсрочно освобождаване. А когато и това не се случи и животът му стане съвсем безсмислен и ненужен, открива Исус Христос.

Лично аз попадах в уникалната категория на ултракратките задържания — при мен ставаше въпрос само за някакви си месеци. В най-лошия случай, уверяваше ме Магнум, Глийсън щял да ме пусне през пролетта, ръководен от чувството си за милосърдие. Но ако сме внесели молбата точно преди Коледа, не можел да си представи как Джон ще я отхвърли. Бил много съчувствен човек, уверяваше ме Магнум и сигурно щял да ми даде втора възможност.

Добре, рекох си, значи ще трябва да изкарам Деня на благодарността в затвора. Във вторник, 23 ноември, сутринта, през седмицата преди празника, се обадих в Олд Бруквил. Както винаги, набрах номера с усмивка на лице, нетърпелив до възбог да чуя гласчетата на децата си. Уви, още на второто позвъняване чух: „Абонатът, който набирате, е изключен. Ако сте набрали погрешен номер, моля, затворете и наберете отново желания от вас номер. Допълнителна информация липсва.“

В началото не окачих слушалката, а продължих да я притискам към ухото си, вцепенен от изненада. И докато умът ми се ровеше отчаяно да намери някакво обяснение, в червата си усещах отговора: децата ми са се преместили в Калифорния.

Затова никак не се изненадах, че два дни по-късно Графинята се обадила на родителите ми и оставила на телефонния им секретар новия си адрес и номер. Както телефонният код, така и пощенският бяха на Бевърли Хилс.

Записах ги, без да изпускам нервите си. После окачих слушалката и минах отзад на опашката. Пред мен имаше няколко души, така че разполагах с известно време за размисъл — да реша точно коя поредица от ругатни да използвам, кои заплахи да й отправя и всичко останало, което можеше да дойде на устата на човек в моето положение — човек, който не притежава никаква власт над никого и над нищо, включително и над себе си.

Ще я нарека кучка, златотърсачка и… защо се залъгвам ? Нали, ако й кажа нещо от този род, моментално ще натисне седем-седем и ще сложи край на всички бъдещи обаждания! Да не говорим, че ще вземе да изхвърля и писмата ми директно от пощенската кутия, та по този начин да прекъсне и писмената ни връзка. Пълното ми безсилие направо ме вбесяваше! Но най ме вбесяваше това, че дълбоко в себе си съзнавах колко права е всъщност.

Така де. Та какъв избор е имала тя? Аз съм в затвора, парите свършват. А от нея се иска да плаща сметки, да издържа деца, а покривът над главите им е пред конфискация. В този миг зад кулисите застава в очакване Джон Макълусо като някакъв рицар в бляскава броня: човек с пари, с охолно жилище и по някаква случайност красавец. Готов е да я издържа, да се грижи за нея и да я обича.

А освен това и да се грижи за децата.

А и какво би било най-добре за децата? Да израснат на Лонг Айлънд под сянката на моето наследство ли? Или да започнат на чисто в Калифорния? Вярно, мястото им е да са при мен или поне близо до мен. Поне в това бях убеден. Но пък къде ми е на мен мястото? Кое е най-доброто за мен?

При тази липса на избор постъпих така, както преди мен са постъпвали много от нещастниците, имали съдбата да бъдат запрени в отсек 7С: върнах се на койката си и се завих презглава.

И заплаках.

(Десет седмици по-късно)

Най-сетне: свобода!

Чист въздух! Свободен въздух! Син небосвод! Оранжево слънчево кълбо! Прекрасни лунни фази! Сладък аромат на свежи цветя! И още по-сладкият аромат на свежа съветска путка! А като си помисля само как навремето бях приемал всичко това за някаква даденост! Какъв глупак съм бил! Наистина на този свят само простите удоволствия доставят наслада. Слязох до ада, но успях да се завърна.

Та ето така излязох от градския център за предварителен арест през едно студено понеделнишко утро — с усмивка на лицето и с бодра стъпка. Но и с пълна бъркотия във всеки шибан аспект на живота ми.

Четири месеца са достатъчно дълъг срок за много неща да се променят. В моя случай много се бяха и променили.

Децата ми вече живееха в Калифорния, „Медоу Лейн“ беше в ръцете на властите, мебелите ми бяха на склад, парите ми свършваха, а на всичко отгоре носех на глезена си гривна с такива драконовски ограничения, че можех да напусна жилището си единствено за да отида на лекар.