Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Бях наел просторен мезонет на петдесет и втория и петдесет и третия етаж на „Галерия Билдинг“ — свръхлуксозна кула от стъкло и бетон, извисяваща петдесет и седемте си етажа над Парк Авеню в Манхатън, на ъгъла с Петдесет и седма улица. (Като ще съм затворен, поне да е в стилни условия.)

Сградата бе скъп приют за европейски новобогаташи — както от източната, така и от западната част на континента. Онези от Запада бяха най-вече от места като Рим, Женева и веселия Париж ; от Изтока преобладаваха гражданите на бившия съветски блок — предимно мафиоти, пребиваващи и в апартаментите си в Москва и Санкт Петербург, когато не ги преследваха. Един от многобройните руски приятели на КГБ-то ни даде апартамента под наем и тя, както очаквах, се чувстваше напълно в свои води в луксозното жилище.

Още в началото на декември Магнум ме попита на кой адрес ще се водя, ако Глийсън одобри молбата ми за пускане под гаранция. На „Медоу Лейн“ не можело, рече, защото до края на годината щели да конфискуват резиденцията ми.

При създалите се обстоятелства нямах кой знае какъв избор: не вървеше да купя нова къща; а още по-малко вървеше да остана в Саутхамптън. Какъв е смисълът да съм по средата на пустинята, докато децата ми живеят в Бевърли Хилс, а сърцето на КГБ-то е в Манхатън? Да не говорим, че трябваше да съм и по-близо до федералната прокуратура тъй като, за мое огорчение, Готвача отказал да сътрудничи и настоявал за съдебен процес. Ако наистина се стигнеше дотам, щях доста нощи да прекарам в подготовка в прокуратурата.

Но колкото и да ме притесняваше решението на Готвача, изобщо не можеше да се сравнява с проблемите ми с Чандлър, която от средата на февруари буквално се тресеше от вълнение. Осемдесетте дни бяха отминали, а аз още обикалях света. Надушваше нещо гнило, а оправданията ми се бяха изчерпали преди няколко седмици.

— Къде си? — хленчеше непрестанно по телефона. — Защо не си идваш? Не мога да те разбера! Нали обеща! Не ме обичаш вече…

Наложи се да сключим примирие с Графинята. Надали и десет думи бяхме разменили след онова ужасно вторнично утро, но сега не ни оставаше друго. Страданията на дъщеря ни затулиха взаимната ни неприязън.

Графинята сподели, че Чандлър от няколко месеца не била на себе си, а на телефона стискала зъби да не ревне, че да не ме разстройва. Почнала да плаче на Деня на благодарността и оттогава не бе спряла. „Трябва да направим нещо“, каза Графинята. Патехме от собствената си стратегия да предпазим децата. Предложих й да се обади на Магнум и да му опише положението, след което нейно обаждане Магнум за сетен път се запътил към федералната прокуратура — този път да ги моли да се задействат. Стига отлагания, умолявал ги. Не става вече дума за Джордан Белфърт, а за едно дете, което истински страда.

И нещата взели, че се подредили: внасяне на молби, изслушване на страните, изглаждане на подробностите, докато в последния петък на февруари съдията Глийсън подписал най-сетне заповедта за освобождаването ми. Магнум още от съда се обадил на Графинята, а тя позвънила на Гуин, която моментално се метнала на самолета за Калифорния. Кацнала в събота, преспала две нощи в новата резиденция на Графинята в Бевърли Хилс, след което заедно с децата взела сутрешния самолет за Ню Йорк. Очаквах я да кацне точно след три часа и половина, в пет следобед.

При тази мисъл поех дълбоко и притеснено въздух и почуках на полираната орехова входна врата на апартамент 52 С. Вече бях идвал веднъж и интериорът му ме бе грабнал от раз. Застланото с черен мрамор величествено преддверие отвеждаше към облицована с махагонова ламперия всекидневна с окачени по стените картини. Таванът се издигаше на шест метра над подовите плочи от черен италиански мрамор. Но колкото и да бе красив, той бе и един от най-тъжните апартаменти в Манхатън — именно от прозореца на една от спалните му бе паднало четиригодишното синче на Ерик Клептън. Тъкмо това ми подсказваше да не го наемам, но КГБ-то ме увери, че апартаментът бил осветен от християнски свещеник и от равин.

Вратата се открехна, но само на трийсетина сантиметра и само след миг отвътре надникна познатата ми съветска руса главица. Усмихнах се мило на любимата ми комунистка и заповядах с руски акцент „Атвари врата!“.

Тя я разтвори докрай, но вместо да ми се хвърли на врата и да ме разцелува, остана права насреща ми със скръстени под гърдите ръце. Обута бе в изключително тесни дънки „Капри“, подложени на яко предварително търкане и със задължителните цепки и дупки. Не съм спец по дамските дънки, но усетих, че са стрували цяло състояние. Бялото й памучно боди ми се стори меко като кожа на норка. Беше боса и потропваше с десния крак по пода, сякаш се чудеше дали още ме обича или не.