Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

В сряда вечер изпекох пълнена пуйка. Е, стана твърда като подметка, а пълнежът бе купена готова смес, но пък останалата гарнитура — сосът от боровинки, заливката, пюрето от батати, тиквеникът и руското допълнение във вид на две унции първокачествен хайвер от белуга (по сто и петдесет долара унцията от бързо изпразващата се моя чекова книжка) — дойде от близкия деликатесен супермаркет и придаде нов смисъл на понятието „спекулативни цени“.

В четвъртък вечер на гости ни дойдоха родителите ми, запалихме една менора за успокоение на майка ми, а Чандлър и Картър, разбира се, получиха подаръците си за Ханука (още пари от чековата ми книжка). В петък ходихме (по-точно — те ходиха) до „Мейсис“ и купиха изкуствена елха, а през останалата част от деня пяхме коледни песни и я украсявахме. И, естествено, получиха още подаръци.

В събота — последната им вечер при мен — посрещнахме Нова година — което се оказа голям майтап, тъй като най-после се запознах с Игор. Отговаряше точно на описанието, което Магнум ми беше дал, като се почне с посребрената му коса с вид на тънък слой цвърчащ барут, и най-вече по отношение на стойката му, която според мен можеше да се дължи на едно от следните две неща: или е прекарал безброй години, застанал „мирно“ в някоя тайна кагебистка школа, или някой му е наврял в задника електрически остен.

Така или иначе, Игор умееше да пие, независимо от твърдението му, че просто си промивал черния дроб по руски — с водка.

Несъмнено Игор беше умен, а и изключително амбициозен, но останах с впечатлението, че най-много му се ще да притежава най-мощното оръжие за масово поразяване, та светът да му е заложник. За какво? Явно не за пари, за власт, та дори не и за секс! Единственото, което Игор иска, е всички на този свят да млъкнат и да се съгласяват с него.

Току-що бе станало осем часа, а ние бяхме решили да отпразнуваме Новата година около четириметровата банкетна маса, която, като всички останали мебели, бе величествена, тържествена и полирана с черен италиански лак. Столовата бе в съседство с всекидневната и споделяше зашеметяващата гледка към центъра на Манхатън. А в този час светлините на града се запалваха в невероятно шоу зад гърбовете ни.

Макар на теория аз да бях домакинът, Игор очевидно възнамеряваше той да е в центъра на вниманието през цялата вечер, докато ние тримата с Чандлър и Картър, нахлупили на главите си като някакви глупаци конусовидни лъскави картонени шапки, се преструвахме, че го слушаме. И КГБ-то беше с шапка като нашите, само че тя попиваше всяка дума, излязла от устата на Игор. Направо ми се повдигаше.

От отсрещната страна на масата Игор ми съобщи:

— Раз-би-раш ли? Само като щракна пръсти — и щракна, докато Чандлър и Картър го наблюдаваха в недоумение, — аз, Игор, мога да направя огън невъзможен!

— Може. Виждала! — потвърди КГБ-то.

— Ами обади се на Мечока Смоуки тогава — намеси се и Чандлър.

След което дойде и моят ред:

— Тя е права, Игор. Мечока Смоуки ще те сграбчи от радост, ако научи, че можеш да правиш огъня невъзможен.

— А ти защо се казваш Игор? — попита Картър. — Това е име на чудовище.

КГБ-то, която бе повъзстановила връзката си с Картър с помощта на Краш Бандикут, се намеси:

— Игор като Гари. Руско име.

Картър сви рамене неубеден.

— Кой е този Мечок Смоуки, за който говориш? — обърна се Игор към Чандлър.

— Мечок, който се бори с горските пожари — отвърна му щастливо тя. — По телевизията го дават.

Игор кимна с разбиране, после напълни до половината с чиста „Столичная“ водка чашката си за двеста и петдесет долара от „Бакара“ и я гаврътна, сякаш пое глътка въздух. След което доволно тресна чашата върху масата.

— Разберете — обяви. — Няма огън… без… кислород! И който… контролира… кислорода… контролира и… огъня.

След няколко мига мълчание Чандлър взе една свирка от масата, пъхна я в уста, изгледа Игор и я наду с всичка сила. Игор стисна зъби и се сви. После си сипа нова чаша водка и я обърна.

Много по-късно, преди да си тръгне, обеща да ми демонстрира способностите си да контролира огъня, ама друг път — не сега. Първо трябвало да ме опознае по-отблизо и едва тогава щял да ми докаже твърдението си. Така приключи и новогодишната ни нощ.

На следващата сутрин проблемите започнаха, когато дойде време да се сбогуваме. Честно казано, възнамерявах да поговоря поотделно с всяко едно от децата, преди да си тръгнат, но думите някак си не ми идваха. С Картър не очаквах да имам някакви затруднения — не знам дали заради възрастта, пола или генетичните му заложености, но нещата сякаш минаваха покрай него, без да оставят видими последствия.