Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Е, ако опре ножа до кокала, винаги мога пак да се разведа.

Междувременно Графинята се държеше необичайно любезно. Само три седмици след като децата си заминаха от Ню Йорк, ми ги изпрати отново. И обеща да ми ги остави за цялото лято. Единственият ми проблем беше как да ги забавлявам в пълна с европейски новобогаташи манхатънска кооперация, където съм под домашен арест с емоционално отчуждената си годеница, която дори не знае как да членува? Никак няма да ми е лесно. Нито ливада, по която да тичат, нито басейн за плуване, нито плаж, на който да строят замъци. Ще пукнат от скука. Да не говорим, че по това време в Манхатън температурите стигат до 43 градуса, а влажността на въздуха е хиляда процента! Та те изобщо не могат да оцелеят на такъв климат! Ще увехнат като слънчогледчета насред пустинята Гоби.

В град като този децата нямат работа — особено през лятото! Това го знам по-добре от всички. Приятелчетата им до едно ще са в Хамптън. Пак ли ще ги разочаровам? И така им причиних достатъчно страдания. Да, но пък и да наема къща в Хамптън ще е безбожно скъпо, особено когато трябва да правя икономии. Ех, що му трябваше на НАСДАК да рухва!

Решението отново дойде от Джордж. Обади ми се по мобифона си от едно пясъчно препятствие пред шестата дупка на игрището за голф „Шиникок“:

— Подшушнаха ми за един имот на шейсет декара в Саутхамптън. Собственикът, някакво немско принцче с много титли и малко пари, го предлагал евтино под наем.

— Как изглежда? — попитах аз, капризният просяк.

— Ами не е „Медоу Лейн“, но си го бива. С басейн, тенис корт, огромен заден двор. Идеално за децата. През задния двор даже минавали елени!

— Колко? — попитах плахо.

— Сто й двайсет хиляди — отвърна. — Направо без пари. Сградата прилича на швейцарска ловна хижа.

— Не мога да си го позволя — рекох мигновено, на което Джордж още по-бързо отвърна:

— Не се притеснявай. Ще ти авансирам наема. Ще ми го върнеш, когато се оправиш. Чувствам те като свой син, Джордан, а ти точно сега имаш нужда от помощ. Така че приемай и не гледай харизан кон в зъбите.

Първоначално мъжката ми гордост ме подтикна да откажа жеста му, но това трая само секунда. Мястото ще е идеално за децата, а Джордж наистина ми е като баща. При това за човек с неговите пари (каквито пари и аз имах допреди време) сто и двадесет хиляди не представляват нищо. На такова ниво на заможност парите не са нищо повече от счетоводни вписвания — изпитваш по-голямо удоволствие, ако помогнеш някому, отколкото ако ги наблюдаваш как трупат четирипроцентова лихва в Бриджхамптън Нешънъл Банк. За отплата искаш единствено обич, уважение и, естествено, благодарност — а всичко това аз изпитвах към Джордж и преди да ми направи предложението си. А и като забогатея отново, нали ще му върна парите!

Така че си прибрах багажа и се преместих в Хамптън. Имах чувството, че съм някакво шибано топче за пинг-понг! Тъкмо тогава неочаквано ми се обади Магнум. Беше в началото на юни, а аз се излежавах в просторната всекидневна, която, в съответствие с описанието на Джордж, наистина приличаше на ловна хижа.

— Предполагам, те интересува това, че днес подведоха под отговорност Дейв Биъл за измама с ценни книжа. Обвинението му го прочели днес следобед пред съдията Глийсън.

С премаляло сърце седнах на полуразпадналия се малък диван. Над главата ми висеше главата на огромен мъртъв лос с възмутен вид.

— Подведен ли? — изпъшках. — Как така са го подвели, Грег? Та той нали им сътрудничеше уж?

— Явно не — отвърна Магнум, след което захвана да ми обяснява как Дейв Биъл всъщност не ме бил предал, ами просто се натряскал до козирката и разказал за бележката на свой приятел. А приятелят му се оказал поредният информатор във все по-нарастващата сбирка от информатори на Агента маниак. Останалото, както се казва, е история.

Децата изкараха лятото в Саутхамптън, наиграха се и си заминаха в деня, в който подведоха под отговорност Елиът Лавин за измама с ценни книжа. Той, разбира се, стоварил цялата вина върху мен — ирония на съдбата, ако ме питате, след като навремето — явно в момент на временно умопомрачение — му бях спасил живота. Аз всъщност не съжалявах, че му спасих живота, понеже през цялата следваща седмица всички ме наричаха герой. Но сега, пет години по-късно, Елиът го чакаха пет години затвор, а на мен изобщо не ми пукаше.

С Готвача работата обаче изобщо не стоеше така — за него ми пукаше, и то много.

Но най-голямата ирония комай се криеше в това, че Готвача бе решил да се противопостави на нормалната логика и мъдрост и да се яви на дело. От какъв зор? При всички видеозаписи, звукозаписи, моите показания, тези на Дани и Джеймс Лу, непробиваемата следа на швейцарските ми сделки, по която личаха единствено хлъзгавите стъпки на самия Готвач, както и при наличието на двата превъзходни чертежа на ядрената му подводница, абсолютно никакъв шанс нямаше да го оправдаят. Щяха да го осъдят по всички точки на обвинението и да го пратят да излежи почти цяло десетилетие.