Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Виж какво. Нямам навик да нарушавам законите, но макар в тази сграда да е забранено да се пуши, все пак ще запаля. — Поднесе пламъчето към цигарата и дръпна леко, половинчато, един вид „Абе не съм заклет пушач, пуша само когато съм под напрежение“.

Продължих да мълча, да изпуши цигарата си на спокойствие — да изпита простото мъжко удоволствие, без да му преча с празните си приказки. Баща ми, един от най-големите пушачи на този свят, ми го беше обяснил многократно. „Синко — викаше, — ако искам да се уморя с тия шибани ракопричиняващи цигари, остави ме поне да го правя на мира, да му еба майката!“

Алонсо се усмихна насреща ми и попита:

— Та… как се чувстваш, Джордан?

Килнах глава и се втренчих в него за миг.

— Как се чувствам ли? Ти да не се бъзикаш нещо с мен, Алонсо?

Изви надолу ъгълчетата на устните си и бавно поклати глава.

— Ни най-малко. Просто ме интересува как си.

— Отдавна никой не се е сещал да ме попита — свих рамене, — та ще трябва да си помисля, преди да ти отговоря. — Млъкнах за една десета от секундата, после отвърнах: — Смотано! А ти как си, Алонсо?

Остави последните ми думи без отговор. Само каза:

— Нещата ще се оправят. Но трябва да проявиш известно търпение. След гледането на делото ще подадем молба да ти махнат гривната от глезена. — Кратка пауза, после добави: — Сигурен съм, че Глийсън ще се съгласи, особено след като чуе показанията ти. От тях наистина ще проличи колко силно се разкайваш.

— Да, наистина се разкайвам. Повече, отколкото предполагаш.

— Знам — кимна ми. — Достатъчно дълго се занимавам с тая работа, че да знам, когато някой шикалкави. Остави това, обаче. Още не си отговорил на въпроса ми.

— Кой въпрос? За това как се чувствам ли?

— Да. Как се чувстваш?

— Имам проблеми, Алонсо. — Свих рамене. — Очакват ме няколко години затвор. Сгоден съм за жена, която не обичам, нямам бъдеща кариера, децата ми живеят на другия край на страната, нося шибана гривна на глезена си, предадох най-добрите си приятели, те мен ме предадоха, а на всичко отгоре парите ми свършват и не знам как да спечеля нови.

— Пак ще забогатееш. Надали някой с нормален разум би се обзаложил на противното.

— Може и да си прав, но забогатяването ми няма никак да е скоро. В средата съм на една поредица от гаври на съдбата и докато не я изкарам докрай, нищо не мога да направя. Както и да е. Единствената ми цел в момента е да се преместя в Калифорния, че да съм близо до децата си. Нищо друго. Дадох клетва пред дъщеря си, че ще го направя, и нямам намерение да я разочаровам. Надявам се да се махна оттук, преди да са ми прочели присъдата. Ти как мислиш? Може ли да стане?

— Вероятно ще може. И ще направя всичко по силите си да ти помогна. Но ще трябва още известно време да проявиш търпение. Следващата година ще е лудница: дела ще се гледат, куп хора ще бъдат подведени под отговорност, сума ти неща още не са изяснени. Но към края й все ще се яви някаква пролука. От чисто логистична гледна точка обаче не виждам какъв е смисълът да се местиш, преди да си излежал присъдата си. Защото иначе какво ще излезе? Ще наемеш къща и веднага след това ще влезеш в затвора.

— Браво! Позна! — ухилих се и му смигнах. — Преди да вляза в затвора, искам децата ми да знаят, че съм се преместил официално в Калифорния. Така ще им е ясно, че щом ме освободят, ще се върна там. Искам да прекарам последната си нощ на свобода с тях в дом, който е наш, а не в хотел. И да преспим цялата нощ на едно легло, с по едно дете от двете ми страни. — Спрях за миг да се насладя на мисълта. — Ето така искам да прекарам последната си нощ на свобода.

В този момент вратата се отвори и влезе Агента маниак. Подуши няколко пъти подозрително въздуха, после надникна в кошчето, където Алонсо си бе хвърлил фаса. След което впери поглед в Алонсо и рече:

— Та докъде я докарахте без мен, момчета? Бая късничко е вече.

— Доникъде — заяви щастливо Алонсо. — Не сме мръднали оттам, където спряхме. Заплеснахме се в приказки. — И сви устни, да не се изсмее на глас. И аз потиснах смеха си, докато последните капки кръв се отцеждаха от лицето на Агента маниак.

За разлика от телевизионната поредица „Закон и ред“, където от вълнение сърцето ти не престава да тупка, а напрежението е така гъсто, че с нож можеш да го срежеш, събитията в истинските съдебни зали са точно обратното. Съдията Глийсън например седи нависоко зад катедрата си и понякога има вид, че проявява интерес, друг път — че скучае, понякога — че се забавлява. Но контролира изцяло процеса. Не допуска избухвания, спорове или изказване на съмнения в решенията му или каквото и да било, което би го принудило да се надигне от стола си, да се приведе над просторната катедра, да посочи с пръст и да изреве: „Господин адвокат, нарушавате установения ред! Седнете или ще ви санкционирам за нанасяне на обида на съда!“.