Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Но и това скоро щеше да се промени.

Поредицата удари на съдбата приключи за мен по-малко от седмица след 11 септември, докато страната ни се готвеше за война. Седях вторачен в телевизора, когато най-неочаквано ми се обади един стар приятел да ми иска акъл за нещо, което наричаше „бум в рефинансирането“.

Лихвите по ипотеките за жилищно финансиране току-що бяха паднали до рекордно ниско ниво и американците се бяха емнали да рефинансират заемите си.

— Би ли ми помогнал набързо с нещо? — попита.

— Казвай.

— Искам да ми напишеш сценарий за непредизвикано обаждане на потенциални клиенти. В момента може да се направи цяло състояние от договаряне на рефинансиране по интернет.

Интересно, рекох си, но нищо повече. Толкова го бях закъсал, че думите му просто влязоха през едното ми ухо и излязоха през другото.

— Добре — рекох. — Разкажи ми малко за бизнеса си и още следобед ще ти го напиша. След което той се впусна да ми описва подробно тънкостите на рефинансирането.

Цялата работа се отличаваше с елегантната си простота. На практика всички собственици на жилища притежаваха в момента ипотечни договори с лихва между осем и десет на сто, докато текущите лихви бяха по-скоро около шест на сто. И работата на ипотечния брокер бе да уреди нов заем (с по-ниската лихва), с който да се изплати старият, и месечните ипотечни вноски на клиента яко спадаха. Е, налагаха се и определени дребни разходи — така наречените заключителни плащания — но те можеха да се включат в новата, малко по-голяма ипотека, така че на заемоискателя нямаше да му се налага да бърка в джоба. Да не говорим, че заключителните плащания бяха направо незначителни в сравнение с дългосрочните спестявания, които в зависимост от размера на заема можеха да са от порядъка на стотици хиляди долара.

— Хм — рекох, — не виждам нищо кой знае колко специално. Имаш ли някакъв списък на потенциални клиенти?

— Имам. Купих един списък на собственици на жилища, които плащат по осем и повече процента лихва. Толкова лесно, колкото да отнемеш бонбончето на някое бебе!

— Хубаво — казах. — До няколко часа ще ти пратя сценария по имейл. — След което ми хрумна: — Ти междувременно що не ми пратиш няколко имена от списъка, че да го изпробвам. Да съм сигурен, че става.

И оттам се започна.

Той ми прати имената по имейл, аз му написах сценарий, но насред първото ми обаждане някаква крайно оживена жена от хаитянски произход ме прекъсна:

— Прекалено хубаво ми звучи, че да е истина! Кога ще наминете да подготвим документите?

Още в този миг! — рекох си наум. Но за да не звуча като някой отчаян продавач, на нея й казах:

— Ами по някаква случайност тъкмо утре ще съм във вашия район… — хвърлих поглед на адреса: Бушуик — крайно опасна част от Бруклин. И какво ще търся там утре? Каква убедителна причина да й измисля? — … да рефинансирам един ваш съсед — добавих бързо. — Мога да ви посетя някъде около обяд. Удобно ли ще ви е?

— Идеално — отвърна ми. — Аз пък ще спретна нещо за хапване.

На следващия ден шофирах през бойната зона на Източен Бруклин, давайки си сметка как липсата на пари ти вдъхва смелост. Имотът на жената бе двуетажна дървена къща на мърлява двупосочна улица. Отвън имаше вид на свърталище на пушачи на крак. Вътре вонеше на варена риба и плесен. Обитаваха я поне дванадесет хаитяни.

Предложи ми да седна до покритата с лайняно-зелен гетинакс маса и мигновено ми поднесе боб с ориз и варена риба и отказа да обсъжда всякакви ипотеки, докато не съм си изял всичко докрай. През цялото време от горния етаж долиташе някакъв ужасен писък, като от малко дете.

— Да не става нещо там горе? — попитах с насилена усмивка.

А тя кимна бавно, разбиращо, един вид: „Всичко си е така, както трябва да бъде“. След което ми отговори:

— Внучето. Мъчи го треската.

Треската ли? Каква треска? От тона й излизаше, че за всичко са виновни някакви свръхестествени сили.

— Горкото дете — рекох. — Викахте ли лекар?

— Друг лекар освен мен не му трябва — поклати глава тя.

Усетих как по гръбнака ми полазиха тръпки. Тази жена явно не бе следвала медицина, ами беше някаква баячка, „мумба“, както им викат. Както и да е, след като с мумбата най-после седнахме да разговаряме делово, за по-малко от трийсет минути заработих комисиона от седем хиляди долара, а на нея, между другото, й спестих по триста долара месечно от вноските. Или поне се опитах да постигна такъв резултат. Понеже в крайна сметка нещата се развиха съвсем различно.