Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Свидетелските ми показания отнеха три дни — три незабележителни дни, — през които Фискети остави впечатление да е доста компетентен, но само толкоз. Е, изтупан вид имаше: сив копринен костюм за две хиляди долара и префърцунена сива вратовръзка, но нищо повече. Начинът, по който разпитваше свидетелите, бе скучен и многословен. Ако бях член на журито, сто на сто щях да задремя от скука.

Алонсо обаче бе блестящ: организиран, красноречив, убедителен и изчерпателен, не оставяше друга възможност на Фискети, освен да се върти в кръг, да повтаря и да потретя, та колкото повече говореше онзи, толкова по-виновен изглеждаше подопечният му. И Дани даде показания, заедно с още неколцина, но не съм сигурен кои точно. Алонсо ми обясни, че било в моя полза да знам колкото се може по-малко. В крайна сметка не съм подсъдим, а само свидетел.

Месец по-късно седях в швейцарската си ловна хижа под главата на възмутения лос, когато ми се обади още по-възмутеният Агент маниак:

— Неправилно проведен съдебен процес! — изсъска по телефона. — Ебаси и решението! Как можа това жури да не го признае за виновен? Абсолютно против всякаква логика!

— Направи ли си труда след процеса да говориш с членовете на журито?

— Да, защо? — попита ме с отвратен тон.

— Ами чакай да видя дали ще позная. Имало е само един гласувал против, нали?

Пълно мълчание, а след това:

— Ти пък откъде знаеш, мама му стара?

— Предчувствие, нищо повече — рекох. — Интересува ли те да чуеш и другото ми предчувствие?

— Казвай — отвърна плахо.

— И е гласувал против оня тип от първия ред със засукания нагоре мустак, нали?

— Точно така — потвърди Агента маниак. — Просто налучка, нали така?

— Не съвсем — рекох. След което му споделих мислите си, а именно че въпреки пълната липса на доказателства, този неправилно проведен процес е осеян с отпечатъци от пръстите на Синеокия дявол.

— Хайде бе! — изрепчи се Агента маниак. — Наистина ли мислиш така?

— Точно така. Вярно, нищо не мога да докажа, но я си спомни Гейто как си седеше — спокоен, хладнокръвен, непукист? По лицето му бе изписано самодоволство, ако ме питаш мен, а Гейто не е самодоволен човек. Напротив, много е смирен. Може и за луд да ме мислиш, но цялата тази сцена ми се стори крайно необичайна, и най-вече оня мустакатият от журито. Той просто не проявяваше и грам интерес, сякаш предварително е решил как ще гласува.

Агента маниак се съгласи. Съгласи се и Алонсо, с когото споделих същите мисли няколко минути по-късно, когато го включихме в конферентния ни разговор. Нямаше обаче начин да се докаже, а Алонсо отказа да направи разследване, тъй като щяло да излезе като действие на човек, който не знае как да губи. Да не говорим, че всъщност не беше и загубил. Решението, че процесът е неправилно проведен, просто значеше, че ще има повторно дело срещу Гейто. То така и стана, точно след шест месеца.

През същите тези шест месеца, от декември 2000 до май 2001 година, успях да опукам повечето от парите, които си бяха останали, и да изчерпя и остатъка от търпението си спрямо КГБ-то. И бях убеден, че ме презира не по-малко, отколкото аз нея. За съжаление прекъсването на взаимоотношения никога не е било силната ми страна, а комай и за нея важеше същото. Поради тази причина си останахме сгодени, докато дните ни минаваха в гневен секс и люти кавги най-вече на тема кацания на Луната и тем подобни.

За съжаление второто жури намери Гейто за виновен, и то само за един ден. Научих новината, докато си бях у дома, и изведнъж се почувствах най-долната гнида на света. Предал бях своя приятел, комуто сега предстоеше да излежи близо десетилетие, понеже той не бе пожелал да предаде своя приятел.

Междувременно Дани вече го бяха вкарали в затвора, та изобщо не му се удаде възможността да свидетелства на второто гледане на делото. Задържали го бяха във Флорида по съвсем друга линия — измама по интернет с вещи, свързани с паметни събития в света на спорта — и Глийсън го беше изпратил зад решетките още в началото на април.

С идването на лятото похарчих всичките ми останали долари по децата. Нали така или иначе те са единственото хубаво нещо в живота ми, рекох си. А докато ги целувах за довиждане в Деня на труда, вътрешно ридаех, тъй като знаех, че едва след много дълго време ще ги видя отново. Алонсо наистина си беше удържал на думата. Бе снел мярката „домашен арест“ и ми бе осигурил правото да пътувам без ограничения до Калифорния. Само дето вече нямах парите, с които да замина.