Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Мумбата ми хвърли една усмивка, при която насреща ми блесна златен преден зъб, и рече:

— Виж какво, Джордан. Пет пари не давам дали вноските ми по ипотеката ще намалеят. Просто искам да изкарам малко пари в брой от къщата. — И ми намигна. — Нали ме разбираш? Малко парици за кеф? На теб не ти ли е идвал никога ищахът да похарчиш някой и друг долар?

Усмихнах се и се въздържах да не й отвърна: „Как да ти кажа, Телма? (Това беше името й.) Имаше там един случай, когато се бях наблъскал с куалуди и реших да разширя яхтата си, че да направя място за един самолет-амфибия!“. Но вместо това казах:

— Колко пари в брой ти трябват, Телма?

Отговорът й бе типичен (както скоро щях да разбера) за много от американците — собственици на жилища, мнозинството от които щяха да закъснеят с вноските си по ипотечните заеми и да им бъде конфискувано жилището. И в общи линии гласеше:

— Слушай, Джордан. Докарай ми колкото се може повече кеш, дори да е при сегашните шибани лихви. Единственото ми желание е да преобзаведа дома си, да пътувам до екзотични места и да си купя нова шевна машина и телевизор с плазмен екран, и моторница с два двигателя, след което да изплатя остатъците, които дължа по кредитните си карти, та да мога да натрупам нови дългове, които след шест месеца пак да рефинансирам!

А, и ако можеш, Джордан, да намериш начин да ме одобрят за една от тия новите, модерни ипотеки с плаващ лихвен процент, по които през първите години се плаща съвсем-съвсем малко, докато накрая експлодират до размери, които, естествено, изобщо няма да са ми по джоба, точно такава ипотека искам. Ще се притеснявам как ще я изплатя, докато живея в някой приют за бездомни!

Ааа, на това значи му викали „бум в рефинансирането“. Точно както ми го описваше и моят приятел. Някой ден, разбира се, ще ни излязат през носа всички тези новоизмислени ипотечни продукти, позволяващи на всеки, независимо от кредитната му история и доходите, стига да има пулс и номер за социално осигуряване, да сключва заем за сто и десет на сто от стойността на дома си, и чак някога, неизвестно точно кога, да се притеснява дали изобщо може да си позволи подобен заем.

Но за момента възможността бе прекрасна и нямаше по-щастливи хора от собствениците на жилища, от строителите, банкерите и ипотечните брокери и брокерите на недвижими имоти, от оценителите и продавачите на луксозни стоки и, разбира се, от управителите на хеджфондовете на Уолстрийт, които масово изкупуваха тези шантави ипотеки, за да гушнат очакваната печалба, която след това развяваха под носовете на инвеститорите в подкрепа на илюзията, че именно те продължават да са господарите на света. Аз, естествено, пък бях най-щастливият от всички.

За по-малко от седмица трупнах петдесет хиляди долара от комисиони, а през следващата седмица — два пъти повече. И паричните ми проблеми изведнъж изчезнаха. Черният облак, преследвал ме от онзи отвратителен ден на стълбите пред съда, най-сетне се изпари.

В началото КГБ-то нищо не забелязваше. Което не ме изненада ни най-малко всъщност, понеже прекарваше времето си основно в игра на „Краш Бандикут III“ (Краш Суперсмаш, както му викаше тя), а единствените думи, които си разменяхме, бяха охканията и пъшканията по време на секс.

И все пак тя ми се явяваше годеница, така че беше редно да й съобщя добрата вест, а именно че само след тридесет дни, когато одобрят заемите, пак ще се валям в пачки пари. И тогава ще можем отново да заживеем нещо като нормален живот.

— Хубаво! — беше единственият й коментар. — И може пак ме заведеш в магазин.

За прекараните заедно осемнадесет месеца това момиче членува една-единствена дума, и то погрешно! Паметното събитие се случи, докато все още живеехме в града и аз бях под домашен арест. Ех, блажени времена! Точно тогава изръси: „Навън време е хубаво. Отивам в Сентрал Парк на разходката“.

Съвместните ни дни бяха броени и ми се струва, че и двамата го съзнавахме. И никак не се изненадах, че тя изобщо не се засегна, когато след одобряването на първия заем и закупуването на самолетен билет до Калифорния не я поканих да дойде с мен. (Дори ми се стори, че изпита някакво облекчение.)

А пък какво пътуване само се оказа! Не си спомням друг път да съм бил тъй щастлив.

За седемдесет и девет долара на нощ си наех стаичка в „Манхатън Бийч Хилтън“, а за още двадесет и девет долара на ден наех най-евтината възможна кола от „Херц“. А как стигнах дотам ли? В икономи-класа! При това с междинно кацане в Бостън, спестило ми още някой и друг долар! Бях нов човек!