Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Приключихме набързо с вечерята и само след десет минути пътувахме с черния мерцедес към дома. Движехме се по „Нояк Роуд“, — дълъг, тъмен, криволичещ междуселски път, който води от Саг Харбър до селището Саутхамптън. Навън бе студено и влажно, пътят бе хлъзгав. Не бива да превишавам шейсет.

КГБ-то гледаше право напред. Облечена бе в дълго руско самурено палто, комплект с шапка, от чиято огромна периферия висеше дълга рунтава опашка — префърцунен ансамбъл, какъвто можеше да си позволи, без да изглежда глупаво в него, единствено богата рускиня, избрана навремето за „Мис Съветски съюз“. Годежният пръстен бе обърнат наопаки и камъкът лежеше в здраво свития й юмрук.

Явно и да исках, нямаше да ми го върне без бой.

Наведох се напред, пуснах радиото и натиснах бутона за автоматична настройка. Любовна песен. За шибания Купидон! На тоя що не вземе някой да му набучи една стрела през памперсите право в задника! Натиснах повторно бутона за смяна на станцията — и пак любовна песен.

— Внимавай! — изкрещя КГБ-то. — Животни на път!

Вдигнах поглед — ебаси майката — три елена! — само на двайсетина метра от нас и дистанцията бързо се скъсяваше. Прилив на адреналин… Натиснах спирачния педал с антиблокиращ механизъм и изревах: „Дръж се!“. Усуках волана надясно, да навляза в гората, но мерцедесът занесе… Не!… Спирай бе, немско копеле мръсно!… Натиснах клаксона, но елените продължаваха да гледат объркано във фаровете. Присвятках отчаяно къси-дълги. Вече оставаха само десетина метра. Пак надух клаксона. Пак без полза. Навих волана силно наляво… ново поднасяне… Изправих се целият на педала… Усетих как антиблокиращият механизъм се задейства… Мръсни шваби!… Спирай, бе!… Сърцето ми бумтеше с хиляда километра в час… Спрях да дишам… край… ще се ударим… ебаси и безпомощните еленски лица… жалко за животните… Стегнах ръцете си в очакване на удара. „Дръж се!“, изревах повторно. „Ще ги ударим…“

И изведнъж, като по чудо, мерцедесът закова на двайсетина сантима от елените. Останахме с КГБ-то да седим онемели, със зяпнали уста, с очи, втренчени в елените, които продължаваха да стоят замръзнали пред фаровете. А за фон Купидон продължаваше да ме изтезава в дует на Лайънъл Ричи и Даяна Рос:

— Исусе Христе! — успях да промълвя най-после, без да откъсвам очи от елените.

Гледаха ни така, сякаш им досаждаме. Изключих радиото и се обърнах към КГБ-то. Да ти еба и смотаната шапка! Но само казах:

— Ей Богу, за една бройка да се пребием! Представяш ли си!

Тряс!

Ударът от четвъртия елен бе толкова мощен, че мерцедесът, с всичките си деветстотин килограма, сякаш се вдигна на трийсет сантиметра от шосето, после се приземи отново в забавен каданс. И без да гледам, усетих, че отдясно задницата е напълно съсипана. И че еленът, разбира се, е мъртъв. Обърнах се пак към КГБ-то и шапката й:

— Добре ли си? — попитах.

Тя кимна бавно, като в сън. Прекалено шокирана бе, че да може да приказва. С ъгълчето на окото забелязах как трите елена изчезнаха в гората. Изведнъж ми трекна, че явно са били семейство, тръгнало най-вероятно да търси храна. И бях убеден, че съм убил майката. Адски тъжно ми стана! Казах на КГБ-то да ме изчака в колата.

Навън бе истинска леш. Огромен елен с безкрайно благо лице лежеше неподвижно на десния си хълбок. Усетих как по гръбнака ми преминаха тръпки. Вдигнах яката на палтото си да ме предпази от студа и изгледах за секунда елена. Колкото и странно да бе, все още изглеждаше прекрасен. Външни наранявания не се виждаха. Очите му бяха широко разтворени и безжизнени. Изобщо не мърдаше. Изглежда му бях прекършил врата.

Погледнах мерцедеса. Пълна скръб. От задната врата до калника цялата дясна страна бе поломена. Не бях сигурен, че ще мога да го закарам до вкъщи. Е, така ми било писано, рекох си. Последната омърсена вещ, която притежавам и която утре ще изпратя за скрап, заедно с КГБ-то.

Обърнах се отново към елена, да го огледам по-добре. Нима бе мъртъв? Нямаше вид на умрял. И изведнъж по малкия ми мозък запълзя някакъв ужасен страх. Да видиш умряло животно не е на хубаво — депеша от преизподнята, един вид. Клекнах с премаляло сърце и опипах шията за пулс. Изведнъж еленът облещи очи, а аз отскочих назад от изненада!

Бааавно, много бавно еленът се изправи на крака и затръска глава напред-назад, сякаш за да прогони паяжините от погледа си. После се отдалечи, куцукайки. И само след няколко крачки се затича право към гората, при семейството си. Въздъхнах с облекчение.