Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Оставаше само едно нещо да ме гложди отвътре.

Пети юли 2003 година (седемнадесет месеца по-късно)

Делото вървеше точно така, както си го бях представял. Идеше ми да изскоча от залата на съдията Глийсън, че да повърна на спокойствие закуската си в тоалетната. Но беше крайно време да приключа с цялата лудница, да оставя всичко зад гърба си. Бях прекарал прекалено дълго време на свобода под гаранция и това бе известно на всички в залата — не само на съдията Глийсън, но и на застаналите до мен Магнум и Випускника на Йейл, а така също и на Алонсо и Агента маниак, изправили се до тях, и всички те изглеждаха доста свежо в деня на моята гибел.

На всичко отгоре местата за публика бяха заети до едно — както от приятели, така и от врагове. Спотайваха се като мишлета зад дебелата дървена преграда със закръглен парапет. Сред тях се намираха една дузина помощник федерални прокурори (мои приятели, колкото и да не е за вярване), половин дузина журналисти (врагове, естествено) и шепа напълно непознати хора, дошли да не пропуснат осъждането ми (садисти, рекох си), плюс обичните ми родители Лудия Макс и Света Лия, желаещи да ми окажат морална подкрепа.

Процесът бе почнал само преди десет минути и в този момент Магнум пледираше пред Глийсън глобата ми да е по-малка от наложената на Дани. Глийсън го бе изтряскал с двеста милиона долара обезщетение, платими на части от по хиляда долара месечно. С това темпо щеше да възстанови откраднатите пари след някакви си шестнадесет хиляди години, някъде към следващия ледников период, когато парите няма да имат никаква стойност. Въпреки това едно обезщетение от двеста милиона ми се струваше възмутително. Не че и аз не заслужавам подобна глоба, но как, по дяволите, ще успея да я изплатя? Всъщност според Магнум от мен не се и очаквало подобно нещо. Глобата била по-скоро символична. Но това не го възпря да постави въпроса пред Глийсън.

Глийсън обаче му отне думата:

— Съжалявам, но ми се налага да ви прекъсна, господин О’Конъл. Понякога обезщетението може да е и символично, но в този случай не е. Господин Белфърт знае как да печели пари, ако мога така да се изразя. И ще изкара куп пари след излизането си от затвора.

— Разбирам ви — рече Магнум, — но присъденото по делото на Поуръш превишава далеч… — Мама му стара, за какво му е на Магнум да се заяжда със съдията Глийсън? Какъв шибан смисъл има? Да ми тръсне там символичната глоба, пък да ми даде по-лек срок за излежаване. — … не става дума за пазарлък — продължаваше Магнум. — Просто не желая да се съглася с нещо, което да превишава реалните му възможности с цели сто милиона.

В настъпилата кратка тишина очаквах всеки момент Глийсън да избухне: „Как смеете да поставяте под въпрос решенията ми в тази зала! Ще отговаряте за обида на съда, Магнум!“. За моя най-голяма изненада обаче той, без да му мигне окото, занижи дължимото от мен обезщетение до сто и десет милиона долара. След което попита:

— Имате ли да кажете нещо относно срока за излежаване, господин О’Конъл?

— Да, ваша светлост — кимна Магнум. И не се увличай, рекох си на ум. Алонсо обеща да отправи гореща молба в моя полза, така че не му отнемай тази възможност! — Но съвсем накратко. — Слава Богу! — Напълно съзнаваме, че в гледаното пред вас дело става дума за сериозно престъпление, за пространно престъпление, както по отношение на броя на жертвите, така и по отношение на понесените от тях щети.

Браво бе, Магнум! Що не вземеш да го подсетиш и за слабостта ми към курвите, дрогата и хвърлянето на джуджета? Карай нататък, мама ти стара!

— Първо на първо — продължи Магнум, — господин Белфърт отчита факта, че през въпросния период на дейност е бил подтикван от егоизъм и алчност, като същевременно си е навлякъл и сериозна пристрастеност към наркотиците, съвпаднала с чувството му за вина за извършените престъпления и усилията му… — На това място изключих. Прекалено болезнено ми бе да го слушам.

Аз, естествено, съзнавах, че Магнум върши точно онова, което се иска от него с цел да минимализира стореното от мен. Глийсън не би приел и една дума в положителен смисъл. Но всъщност единственият, който можеше наистина да ми помогне по това дело, бе Алонсо. Всичко казано от Магнум щеше да се възприеме като идващо от устата на платен говорител, всяка моя дума щеше да се възприеме като идваща от устата на отчаян човек, готов да говори каквото и да било, само и само да отърве кожата си.