Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Чандлър, естествено, бе пълната противоположност — със сложни чувства и с разум, изпреварващ далеч възрастта й. Знаех си, че сбогуването ни ще е тежко и че ще се леят сълзи. Не бях предположил обаче колко много ще са те.

Заварих я просната по корем на леглото си на горния етаж — сама, забила нос в розовия юрган. За разлика от пристигането си, когато специално се бе пременила за тати, този път бе в много по-практично облекло — светлорозов анцуг с качулка.

Приседнах с премаляло сърце на ръба, пъхнах ръка под горнището и я загалих по гръбчето.

— Какво има, дребосъче? Гуини каза, че не ти било добре.

Тя кимна с навряно в юргана лице, а аз продължих да я галя.

— И ти е толкова лошо, че не можеш да пътуваш, така ли?

Пак кимна, само че по-категорично.

— Разбирам — рекох сериозно. — А температура имаш ли?

Сви рамене.

— Да ти пипна ли челото?

Ново свиване на раменете.

Престанах да я галя по гърба и преместих дланта си върху челото й. Съвсем нормално.

— Не усещам да париш, дребосъче. Боли ли те нещо?

— Коремчето — изстена с болезнен тон. А аз вътрешно се изсмях.

— О, коремчето ли било? Я се извърни да ти го погаля да ти мине.

Отказа ми с клатене на глава.

Хванах я за раменете и нежно я обърнах по гръб.

— Чакай, пиленце, да те видя хубаво. — И отместих косата от лицето й. Гледката никога няма да се заличи от паметта ми: разкривеното от страдание личице, червените, подути от рев очи, все още треперещата долна устна. Беше плакала с лице във възглавницата, та да не я видя.

И докато се борех да не ревна и аз, прошепнах:

— Недей, Чани. Всичко ще се оправи. Не плачи, обич моя. Тати те обича. Винаги ще те обича.

Тя стисна устни и бързо поклати глава, мъчейки се да задържи сълзите. Безсмислено беше. По бузките й се застичаха тънки ручейчета. В този миг рухнах окончателно и аз.

— Божичко! Сърцето ми късаш, Чани. — Сграбчих я и я притиснах към себе си. — Прости ми! Моля те! Аз съм виновен за всичко. Не плачи, слънчице. — Риданията ми не ми позволяваха да говоря повече.

След секунди чух гласчето й:

— Не плачи, тати! И аз те обичам! Не исках да те разплаквам. — След което и тя се разрида и се затресе неутешимо в обятията ми.

Строполихме се прегърнати върху юргана и продължихме да плачем. Чувствах се като най-големия неудачник на този свят — някой, който може да послужи само за назидание на останалите хора. Родил се бях с куп дарби и всякакви предимства. Но вместо да се възползвам от тях, бях разрушил всичко около себе си. Съсипала ме бе собствената ми алчност и ненаситност.

Чак след няколко минути успях да се овладея и й рекох:

— Виж какво, Чандлър. Трябва да сме силни един за друг. Ще преживеем и тази трудност. Длъжни сме! И един ден пак ще сме непрекъснато заедно. Обещавам ти, Чани. От все сърце ти го обещавам.

А тя, докато подсмърчаше, отвърна:

— Ела с мен в Калифорния, тати. Моля те! Ще дойда там да живея с теб.

— Не мога, миличко — поклатих тъжно глава. — Колкото и да ми се иска, не мога.

— Защо? — заподсмърча наново тя. — Искам да е като преди.

Гушнах я със стиснати зъби и заклатих гневно глава. Трябва да намеря някакъв начин. Не може децата ми да растат сами, без мен. Трябва да намеря начин да се пренеса в Калифорния. Това трябва да е единствената цел в живота ми. Всичко останало е без значение.

Поех дълбоко въздух и се стегнах.

— Слушай сега какво ще ти кажа, Чандлър.

Тя вдигна глава.

С опакото на дланта си обърсах сълзите от бузките й.

— Това, което ще ти кажа, пиленце, може да не го разбереш докрай, но някой ден, като пораснеш, ще го проумееш. — Спрях и иронично поклатих глава, питайки се дали няма да е по-разумно да не й обяснявам що за негодник съм бил. — Преди много време направих в бизнеса ми нещо, което беше много лошо и доведе до загубата на парите на много хора. Ето къде бях през последните месеци. Връщах им парите. Разбираш ли ме?

— Разбирам — промълви. — Но защо да не можеш да дойдеш още отсега в Калифорния?

— Защото не съм се доразплатил. Трябва ми още време, пиленце, защото става дума за загубените пари на много хора.

— В касичката ми има дванадесет долара. Вземи ги.

Изсмях се тихичко.

— Задръж си дванадесетте долара, слънчице. Аз ще им се разплатя със собствените си пари. Но слушай внимателно какво ще ти кажа сега, Чани, понеже ще ти обещая нещо много важно. Готова ли си да слушаш?

— Да — отвърна тихо.

— Добре. Обещавам ти, че каквото и да стане, каквото и да ми струва, един ден ще дойда в Калифорния — пеша, ако трябва. Давам ти думата си.