Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Е, няма ли да ме целунеш? — престорих се на обиден аз. — Четири месеца бях зад решетките!

— Получи го, ако искаш — сви рамене тя.

— Ей сега ще те хвана, малка нахалнице! — И се нахвърлих отгоре й като пощурял от хормони бик. Тя се отказа от позата си и хукна да бяга.

— Помощ! — пищеше. — Гони ме капиталист! Помощ! Полиция!

От средата на всекидневната към горния етаж водеше извита махагонова стълба, а тя първите три стъпала ги прескочи като хърделист от световна класа. Изоставах с не по-малко от пет метра, понеже се разсейвах по заобикалящото ме охолство. Цялата задна стена представляваше витрина, от която главозамайващият изглед на Манхатън буквално те удря в лицето. Колкото и надървен да бях, не можех да не се възхитя на подобна гледка.

Докато стигна до стълбите, тя вече седеше на горното стъпало, разтворила дългите си крака в открито предизвикателство, облегната назад с опрени върху пода длани. Дори не се беше задъхала. Едва се добрах до по-долното стъпало с пъшкане и охкане. Дългият престой зад решетките бе отнел от силите ми. Прекарах пръсти през дългите й коси, мъчейки се през това време да успокоя дишането си.

— Благодаря ти, че ме изчака — рекох най-сетне. — Четири месеца не са никак малко време.

— Аз руското момиче. Когато мъж в затвор, чакаме.

Приведе се над мен и ме целуна по устата… меко и нежно — и тогава й скочих!

— Искам те — изпъшках. — Тук, на пода. — И Докато се усети, тя вече лежеше по гръб, а аз — отгоре й. Отърквах дънките си в нейните, таз в таз. Целунах я мощно и страстно.

Тя внезапно извърна глава, та устата ми се озова върху фината й скула.

— Ньет! — заскимтя. — Не тук! Има изненадата за теб!

Изнена да , поправих я наум. Няма ли най-после да научиш членуването! Само тази мъничка крачка й оставаше до съвършенството. Нямаше ли начин да изкара някой курс или да прочете някоя граматика?

— Каква изненада? — попитах, все още задъхан.

Тя се загърчи да се измъкне изпод мен.

— Ела — рече. — Ще покажа. В спалня. — И ме задърпа за ръката.

Основната спалня беше на по-малко от три метра от стълбите. И като я видях — онемях. Навсякъде горяха свещи — по тъмносивия килим… от четирите страни на черната полирана спалня… върху полираната черна табла на леглото, леко извита отгоре и украсена със златен варак… и от единия край на шестметровия перваз на прозореца на отсрещната стена до другия. Плътните червени плюшени завеси не допускаха да проникне и капка слънчева светлина. Лампите бяха изгасени и само пламъчетата на свещите играеха.

Върху огромната спалня бе застлан италиански копринен юрган в кралско синьо и натъпкан с толкова много пачи пух, че приличаше на мек облак. Тръшнахме се с кикот отгоре му и аз лесно се наместих върху нея. След по-малко от пет секунди вече се борехме да свалим дънките си всред страстни стенания.

Час по-късно все още стенехме.

Точно в пет следобед позвъни портиерът, че са пристигнали трима гости. Жената търпеливо чакала, поясни с лек смях, но децата не издържали. Момченцето се шмугнало покрай него и заблъскало копчетата на асансьора. Продължавало да ги блъска и сега. Момиченцето обаче не се шмугнало, а стояло право пред него и го гледало с подозрение. По гласа му прецених, че погледът й го изнервя.

— Пусни ги да се качат — рекох щастливо, след което затворих телефона, награбих КГБ-то, слязохме заедно на петдесет и втория етаж и отворихме входната врата. Само секунди по-късно чух да се отваря вратата на асансьора, а след това и познатото момичешко гласче:

— Тати? Къде си, тати?

— Тук съм! Ориентирай се по гласа ми! — викнах и само след миг те изскочиха иззад ъгъла и се втурнаха насреща ми.

— Тати си дойде! — изпищя Картър. — Тати си дойде!

Клекнах и те се хвърлиха в обятията ми.

Мина, струва ми се, цяла вечност, докато някой си отвори устата. Просто се целувахме, прегръщахме и стискахме взаимно с всичка сила под немите погледи на КГБ-то и Гуин.

— Ей, знаете ли колко ми липсвахте! — рекох най-после. — Не мога да ви опиша колко дълго ми се видя! — Пъхах нос във вратлетата им и ги душех с обич. — Трябва да ви подуша, за да съм сигурен, че сте вие. Нали знаете, че носът не можеш го излъга.

— Ние сме! — настояваше Чандлър.

— Да — обади се и Картър, — ние сме!

Отдръпнах ги на една ръка разстояние:

— Чакайте да ви огледам тогава. Нали нямате нищо за криене?

И се престорих, че ги изучавам. Чандлър си беше красавица, както винаги. Косата й бе доста израсла от лятото насам и вече стигаше до под плещите й. Носеше пожарникарско червена рокля от рипсено кадифе с две тънки презрамчици с панделки. Отдолу беше с бяло памучно поло и бял чорапогащник. Безупречна малка дама. Свих рамене и признах: