Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Дойде ред и на Мансини.

— Господин Мансини? — каза гневният съдия.

Пат заби нос в някакви записки, после изплю набързо няколко несвързани факта и тук-таме по някое противоречие, докато накрая заключи:

— … но въпреки всичко казано дотук, смятам, че можем да гласуваме доверие на господин Белфърт, че ще спази новите условия за освобождаването му под гаранция. — След което сви рамене, един вид: „Това е само личното ми мнение. Ни най-малко не ви го налагам“.

Глийсън не го смъмри. Всъщност нищо не му каза, а само го изгледа в продължение на няколко много дълги секунди. От очите му сякаш излизаха лъчи, способни да те смалят, и аз наблюдавах като омагьосан как футболният защитник Мансини придоби постепенно размерите на джудже.

Доволен от постигнатото, Глийсън изключи смаляващите лъчи, след което се обърна към старото си приятелче Магнум.

— Защитата желае ли да добави нещо по въпроса?

Магнум се изпъна в цял ръст и с голяма доза самоувереност заяви:

— Да, Ваша светлост… — и започна да описва доста точно какво именно се беше случило. Думите му се лееха гладко, самоуверено и, общо взето, убедително — което в случая си беше шибана катастрофа, тъй като не се намирах в ситуация, в която „истината ще те освободи“ — особено Когато Магнум стигна до оправданието, че авариралият хеликоптер бил основната причина да не се прибера преди вечерния ми час. При тези му думи Глийсън се нахвърли отгоре му:

— Да не би да искате да кажете, че подопечният ви смята, че в противен случай е нямало да го усетят?

— Ъъъ… не точно това — замънка Магнум, а на мен ми мина през ум: „Ебаси, как може тоя шибан съдия, който през живота си не е извършил и едно-единствено нарушение, да прозре същността на нещата през всичките празни приказки? Какви са всъщност шансовете ми?“.

При което Магнум направи нов опит да ме защити с помощта на полуистини и няколко смели предвиждания (базирани на миналото ми поведение) как съм щял да се държа за в бъдеще под домашен арест. Но не желаех повече да слушам. Усещах го накъде бие, но усещах и аз накъде съм се запътил. Не у дома, във всеки случай.

Най-сетне се възцари кратка тишина. Потиснах желанието си да хвърля скришом поглед на любимата ми зрителка. Явно е очаквала да слуша някакви скучни съдебни прения, но й предстои да види как отхвърлят гаранцията от десет милиона долара, която този тип се е съгласил да внесе!

Глийсън започна да говори и съзнавах, че използва думи от английския език, но по някаква неизвестна причина нищо не му разбирах. Звучеше като омотания с шал учител от комиксите с Чарли Браун. Зави ми се свят. Идеше ми да повърна. Стаята се завъртя като панаирджийска въртележка около главата ми.

И тогава чух Глийсън да казва:

— Не… не… това не ми харесва… стигна до дъното на цялата история… отявлено незачитане… хеликоптер… къде… намерил пари… — И пак цитат от „Чарли Браун“: Уип, уомп… Уомп, уип… Уип, уомп… и накрая: — „Постановявам незабавно задържане на обвиняемия под стража“.

Докато се усетя, Магнум вече ми говореше:

— Дай ми часовника, парите и колана си.

Оставаха ми само броени секунди свобода и умът ми мигновено се насочи към децата. Беше ми ред да ги взема следобеда. Божичко, каква мъка! Пак ги предадох. Докато си свалях часовника, рекох с настоятелен тон на Магнум:

— Обади се веднага на Надин да й кажеш какво става. Предай й, че не знам кога ще мога да й се обадя, но да целуне децата от мое име и да им каже, че ги обичам. И че винаги ще ги обичам.

— Веднага ще го направя — отвърна. — Съжалявам, че така се развиха нещата.

— Аз още повече — промълвих. — Няма ли начин да се измъкна?

— Засега не — поклати глава Магнум. — Трябва да дадем време на Глийсън да се поуспокои. Доста време.

— Какво значи „доста“? — попитах.

— Поне няколко месеца. Може и повече.

За нула време до мен цъфна оня с издутата подмишница и ми каза, доста приветливо:

— Бихте ли ме последвали, господине?

— Имам ли избор? — попитах го с притеснена усмивка.

— Боя се, че не — отвърна, положи месеста длан върху рамото ми и леко ме насочи към тайната врата в предната част на съдебната зала.

След няколко крачки се обърнах към Магнум:

— Щях да забравя. Обади се и на Юлия в хотел „Фоур Сийзънс“! Обещах й да се върна до един час.

— И за това ще се погрижа — отвърна спокойно той. — Веднага щом приключа с Надин.

— Стаята е на мое име — провикнах се през рамо.

И отминах. Преминах през вратата и се озовах в малко позната част на „Кадмън Плаза“ 225, състояща се от арестантски килии, флуоресцентно осветление и отчаяни люде. Секторът няма собствено име, но вече го бях посещавал веднъж и едва не умрях от студ. Ето че се върнах.