Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

В спалнята вдигнах телефона на бъдещето, седнах на ръба на леглото и заразправях на адвоката си цялата история с всичките й гнусни подробности, започвайки с пищната, но непълнолетна Кайли, та чак до лелята с каменното лице в клетката на касиера, която отказа да ми върне собствените ми пари. Накрая попитах:

— Нали няма да прекратят сътрудниченето ми заради това, а?

— Няма — отвърна мигновено адвокатът ми, — стига да ми казваш самата истина.

Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах, стараейки се да запазя самообладание. После захванах да се кълна на адвоката си, че му казвам божата истина. Заклех се в зрението си, после в очите и на децата ми, после и в тези на бъдещите ми деца, а накрая — и в очите на децата на Магнум.

— Добре! Добре! Вярвам ти! — рече най-сетне. — Стига си ме убеждавал. Божичко, и така да е станало, знаеш какъв зор ще видим, докато погасим щетите. Какви са отношенията ти с офицера, отговарящ за предсъдебните условия?

— С Пат Мансини ли? — попитах, докато у мен отново пламна искрица надежда. — Страхотен човек е! — Реших, че няма смисъл да споменавам подвеждащото ми телефонно обаждане до Пат, където споменах, че съм закъсал в града , без да уточнявам в кой точно град. — Защо питаш?

— Питам , понеже тъкмо той може да ти угаси лампата в случая. Достатъчно е да напише писмо до съдията за хеликоптерната ти екскурзийка с крайна цел Атлантик Сити, придружителка — непълнолетна, голяма начална сума за игра на хазарт, при това пари, които са собственост на властите. Голям проблем може да излезе, Джордан. Никак не прилича на поведението на разкаял се човек. Нали ме разбираш?

И едва тогава безочливостта на действията ми ме тресна по главата! Не толкова, че бях нарушил условията на пускането ми под гаранция (това и само по себе си не бе никак дребно), колкото начина, по който го бях извършил.

Ако бях тръгнал за Атлантик Сити в някое очукано комби със седемдесетгодишната си майка и джоб, пълен с монети от по двайсет и пет цента, съдията Глийсън вероятно щеше да каже: „Е, добрият син просто е решил да поразходи майка си“, и щеше да ми се размине с най-обикновено предупреждение. Аз обаче бях откраднал сто милиона долара, бяха ми дали втора възможност, а аз какво направих за благодарност? Тръгнах тайно с хеликоптер за Содом и Гомора в Ню Джърси, и то — с непълнолетна манекенка. А за покриване на разходите ми по пътуването взех безлихвен заем от федералното правителство!

— И какво ще стане сега? — попитах с премаляло сърце.

Минаха няколко мига в мълчание, след което Магнум каза:

— Нищо, надявам се. Ще се обадя на Джоел и ще му предам твоето обяснение и ще му кажа, че смятам да уредя въпроса с Алонсо, макар това да не е най-добрият начин за начеване на взаимоотношенията ти с него. — Млъкна за миг. След това: — Въпросът ти обаче е „Ти какво ще направиш?“, нали?

— Точно така — рекох приглушено. — Ти какво ще направиш?

През следващите няколко минути обсъждахме евентуалната ни стратегия, но всъщност нямахме кой знае какъв избор. Най-важното и според двама ни бе да не позволим историята да стигне до ушите на съдията Глийсън. Бил консервативна личност според Магнум, общо взето рационален човек, който цял живот живеел според правилата. И тъкмо от една простъпка като моята можел да му избие балансът.

След края на разговора останах седнал още малко на ръба на спалнята, буквално вдървен от безсилие. Поне хиляда пъти съм казвал на майтап, че съм своят най-голям враг. Само че този път смешната страна липсваше. Пак бях поставил свободата си в опасност, и то за какво? Изобщо не можех да намеря обяснение. Наистина ли бях толкова самоунищожителен? Сигурно не, но гледан отстрани, точно такова впечатление създавах. Кое мое увреждане ме караше да правя такива неща, да предприемам толкова ненормални рискове, дори когато нищо не можех да извлека от тях?

Поех дълбоко въздух и си наредих да престана да се самобичувам. Станалото — станало. Научеше ли съдията Глийсън, моментално щеше да ме хвърли в дранголника — с което автоматично ще изгубя Юлия, ще разбия сърцата на децата си, Графинята ще запраши към Калифорния, ще ми конфискуват „Медоу Лейн“ в мое отсъствие, ще разпродадат мебелите и дрехите ми за жълти стотинки и няма да мога да осъществя намерението си да търгувам с акции — макар разноските ми по Графинята и децата да си останат — та докато ме осъдят след най-малко три години и изляза от затвора няколко години след това, ще съм гол, изоставен, безпаричен, бездомен, а децата ми ще живеят на пет хиляди километра от мен и ще викат „татко“ на Джон Макълусо!