Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Най-вероятно щях да съм в някой ресторант — отвърнах.

— И защо смяташ така?

— Защото тъкмо на такова място се срещнахме.

— Окей — кимна той. — И как се казва ресторантът?

— „Ла Каракала“. В Лонг Айлънд, близо до Съйосет.

— Имаше ли много хора в ресторанта?

Усетих го накъде бие.

— Не. Само неколцина клиенти и нито един агент на ФБР. Убеден съм.

Випускника на Йейл кимна в знак на съгласие.

— В това отношение вероятно си прав. От доста време им сътрудничиш и съм убеден, че Коулмън ти има доверие. — Млъкна за миг, а последните му думи увиснаха във въздуха като отровен газ иприт. Да, наистина не бях оправдал доверието на Агента маниак. Той винаги бе прям с мен, а аз яко го преебах! Но пък постъпих като Човек. Запазих самоуважението си. И ето докъде я докарах!

А Випускника на Йейл продължи:

— Добре, само за идеята да приемем, че наистина си му подал бележка, без никой да те види. Има ли вероятност да сте казали нещо инкриминиращо, което да се е записало? В смисъл — Дейв Биъл би ли реагирал на бележката? Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Разбирам те. Ти за глупак ли ме имаш? Че съм му пъхнал бележката ей така, без никакво предупреждение ли? Но съм убеден, че не в това е проблемът. Имам предвид, че ако се решех на подобен риск, щях първо да се огледам из ресторанта да не би някой да ни следи, след което щях да му дам някакъв знак — например да сложа пръст пред устните си или нещо от тоя род. Във всеки случай в записа няма нищо необичайно с изключение на това, че Дейв не се самоинкриминира. Но и това не е необичайно в крайна сметка. С Гейто например проведох четири-пет срещи, без той да се самоинкриминира. Така че опираме до моята дума срещу думата на Дейв, нали така?

— Много внимателно те слушам — разсъждаваше Випускника на Йейл, — но нещо не ми се връзва. — Млъкна за миг, после каза: — Кажи ми още нещо: ако му беше дал бележка, щеше ли после да си я вземеш, или той щеше да си я запази като сувенир?

От гърдите ми се отрони тежка въздишка.

— Не съм сигурен, Ник. В смисъл, бих предположил, че той просто би я изхвърлил, но откъде да знам? — Спрях и иронично поклатих глава. Направо не можех да повярвам! Бях защитил приятеля си, а той за благодарност ме беше изпортил! Магнум от самото начало е бил прав, Агента маниак — също. Бях се проявил като първия глупак и сега щях да заплатя с живота си. — Чакай и аз да те питам нещо, Ник. Какво може да стане, ако не ми дадат писмо 5К? Наистина ли ще трябва да лежа цели тридесет години?

— Да — отвърна моментално той, — а може и повече. Освен онова, по което вече си се признал за виновен, Джоел ще ти тръшне и нови обвинения: възпрепятстване на правосъдието, подвеждане на федерален служител и още няколко от този род. Ние в никакъв случай обаче не бива да допуснем подобно нещо. На всяка цена трябва да попречим на тази работа да излезе оттук. — И приятелски положи длан на рамото ми. — В качеството си на твой адвокат съм длъжен да знам още отсега: даде ли бележка на Дейв Биъл?

— Да, Ник — кимнах тъжно. — Дадох му, а там пишеше точно онова, което цитира Коулмън. — И тихичко се изсмях. — Да ти кажа честно, не ми се вярва, че след като съм рискувал толкова много за някой приятел, съм се докарал до сегашното положение.

— Мога ли да знам защо го направи? — попита Випускника на Йейл.

— Има ли някакво значение?

— Разбира се, че има! — възкликна изненадано той. — Ако си искал да опазиш Дейв Биъл, понеже съхранява твои пари или се каниш заедно с него да извършиш някакво престъпление, нещата ще приключат зле. Но ако е било просто криза на съвестта, от която не печелиш нищо, освен някакво лъжовно чувство за самоуважение, струва ми се, че бихме могли да намерим някакъв изход. Та по каква причина го стори? Защото криеш още нещо или само защото ти е приятел?

— Второто — рекох категорично, макар да се чувствах като лъжливото овчарче. — Кълна ти се в Бога, Ник! — Мама му стара! Вече се заклех веднъж днес, след което излъгах! — Искам да кажа, този път наистина се кълна в Бога! Никаква друга изгода нямах освен тази да помогна на приятеля си. Нищо повече. Отидох на срещата с единственото намерение да накарам Дейв да проговори, но докато седях на масата, нещо ми стана. Едва ли мога да ти го опиша. Като го гледах, си представих какво всъщност трябваше да излезе от „Стратън“. Усетих вината си за това, че лично аз го бях корумпирал. Разпалил бях алчността му с тъпите си речи на събранията. И за разлика от останалите, срещу които бях сътрудничил, Дейв ми беше приятел — или поне така си мислех тогава. Сега обаче вече знам, че приятели не съществуват — както не съществува и лоялността — и че всяка коза е за своя крак! — Поклатих гневно глава. — Заради което вероятно ще прекарам остатъка от шибания си живот в пандиза! — Млъкнах и се опитах да се овладея. — А какво ще кажат децата ми? — И поклатих невярващо глава. — Чандлър и Картър. О, Божичко — какви ги надробих!