Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Той сякаш надуши кървава следа.

— Дай да бъдем малко по-конкретни — рече търпеливо. — Казали ли сте някога някому, че сътрудничите?

Нож в сърцето! Длъжен съм да ги блъфирам!

— Да — отвърнах самоуверено.

— На кого?

— На родителите ми, като начало. Нали от тях ми е началото. — И сам се изсмях на шегата си. — Това престъпно ли е?

Копелето изобщо не се засмя.

— Не — рече — не е престъпно. Друг?

— Ъъъъ — устата ми започна да пресъхва, — на жена ми, естествено — имах чувството, че устните ми вибрират, — но на нея бях длъжен да й го кажа. По ред причини, имам предвид. Нали и тя трябва да се подпише на документите за конфискацията на имущество — и изведнъж: идея! — и може тя да се е изпуснала неволно пред някоя приятелка. — Като Лори Биъл, ако разбирате какво искам да кажа, която после е казала на Дейв Биъл и от всичко това се е получило едно огромно недоразумение . — Нямам представа всъщност. Не съм й споменавал, че трябва да си мълчи. Моя грешка, вероятно. Това проблем ли е?

— Не. Според мен жена ви е достатъчно умна и разбира какъв е залогът в случая — поклати глава Копелето. На друг да сте казвали?

Запази спокойствие!

— На Джордж — заявих самоуверено.

Копелето погледна към Агента маниак, който поясни:

— Става дума за наставника му по линия на „Анонимните алкохолици“. — Едновременно с това Агента маниак кимна няколкократно с глава — да покаже, че Джордж е на чисто.

Випускника на Йейл не издържа и се намеси:

— Джоел, дай да караме по същество, а? На Джордан му е ясно, че според вас е казал някому, че ви сътрудничи, така че направо си кажете за кого става дума. Да стигнем до корена на нещата.

Копелето сви рамене и с очевидно пренебрежение не обърна внимание на думите на Випускника на Йейл, сякаш дори и дипломата му не признаваше. После ми хвърли една гадна усмивка и попита:

— Джордан, имало ли е случай да сте давали някому някаква бележка?

Боже мой! Потвърждават се най-големите ми страхове! Не съм в състояние да разсъждавам. Трябва да печеля време. И да отричам.

— Изобщо дали съм давал някому бележка през живота си ли искате да знаете? Докато съм бил в гимназията… ъъ… да речем? Или откакто завърших следването си?

— Откакто започнахте да ни сътрудничите — каза Агента маниак, спасявайки ме от собствените ми глупости.

— Никому — отвърнах мигновено. — Всъщност… ъъ… ще трябва да помисля, понеже… ъъ… въпросът е изключително важен. — Млъкнах за миг и ми идеше да побягна. Но колко ли агенти на ФБР има в сградата? Прекалено много. Но пък ако сега е последният ми шанс! Агента маниак може всеки миг да ме закопчае, още докато сме в стаята за поверителни разговори. Копелето ще щракне с пръсти, ще посочи китките ми, а Агента маниак ще извади белезниците с такава скорост, че свят ще ми се завие! Имат ли правото обаче без разрешение от съдия? Може би. Вероятно! Категорично! Налагаше ми се да обсъдя въпроса с Випускника на Йейл. Но пък ако поискам да остана насаме с него, това ще им докаже, че съм виновен. Не става. Трябва да блъфирам. Отричай! Отричай! Отричай!

И продължих да се правя на утрепан:

— Ами имаше един случай, когато бях в Ню Джърси с Гейто и Бренън, ако това имате предвид. След като свършихме да играем голф, написах на гърба на картона с резултатите името на едни акции и го подадох на Денис. Това обаче го има и на записа. Можете да проверите.

— Само ни губите времето — избъбри нервно Вещицата. — Знаем, че ни лъжете. Явно не е трябвало да разчитаме, че от вас може да излезе свидетел.

— Което означава, че няма да има писмо 5К — допълни Копелето.

И пак Вещицата:

— Според собствените ми изчисления ви очакват най-малко тридесет и пет години затвор.

И пак Копелето:

— Но ако си признаете още сега, все ще остане някаква възможност. Може би. — И ме изгледа с каменно лице. — Питам ви за последен път. Подавал… ли… сте… някому… някъде… някаква… бележка?

Моят спасител — Випускника на Йейл:

— Преди да продължим, настоявам да разговарям насаме с клиента си. — И сграбчи ръката ми. — Ела за малко навън, да си поприказваме.

Моят идиотски отговор:

— Няма нужда, Ник. — И се отърсих от хватката му. — Нямам какво да крия. Нищо не съм направил в този смисъл. Кълна се в Бога! Никому никаква бележка не съм давал и съм готов да се подложа на проверка с детектор на лъжата. — Че колко му е на човек да изкара подобен тест. Нали и Шарън Стоун го прави в „Първичен инстинкт“… макар тя да не лъжеше. И все пак… може пък и да не знаят! Може просто да ме изпробват! Нямат нито една улика… освен… Кой прибра бележката — аз или Дейв? Не помня. Но не бива да признавам. Не мога да призная! Призная ли — загивам. А и те може изобщо да нямат представа, че става дума за Дейв! Ако бяха сигурни, досега да го бяха казали. И те искат с блъф да ми изтръгнат признание! Несъмнено!