Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Е, не мога просто да цъфна така с усмирителна риза! — рече Джордж след няколко кимания с огромната си глава. — Не помниш ли какво те предупреждавах: събирането на двама алкохолици е равностойно на челен удар между два самосвала. — И сви огромните си рамене. — А и друго съм ти казал: все… още… не… си… приключил… с жена… си. Прекалено ти е рано.

Тук се намеси и Анет с прекрасния си бруклински акцент:

— Ооо, какво толкова ще му стане, Джордж? Никой не е умрял от духане! Джордан е самотен. Има нужда да се повесели! — При което изшляпа по бляскавите теракотени плочки и постави кафето и другите съестни продукти на кухненската маса.

— Анет… — сряза я Джордж и я прикова с поглед за секунда повече от необходимото, — Джордан най-малкото се нуждае от насърчение в тази област. — После се обърна към мен: — Ще се помъча да убедя Сара да постъпи в „Сифилд“, но само заради това, че смятам, че ще й е полезно. Междувременно предлагам за известно време да престанете да се виждате. На теб ти трябва да поседиш сам една година, та да свикнеш да си сам. И продължавай да посещаваш гимназиите и да изнасяш лекции против дрогата. Това е най-добрият начин, по който да прекарваш свободното си време засега — да си продуктивен и да не се чукаш.

Обещах на Джордж да го послушам и през следващите четири седмици се придържах плътно към съветите му — е, не съвсем де: от време на време се срещах с някоя млада рускиня златотърсачка — с някоя „Наташка“, както им викаха във вестниците — благодарение на мой случаен познат от Хамптън, местен плейбой, който за нула време можеше да разпрати потери от палави Наташки по четирите посоки на света.

Но скоро и от тях ми писна. Затова към началото на април реших веднъж завинаги — или поне за известно време — да затворя въртящата се врата и се отдадох на режим на скука и досада, накъсван от посещенията на децата през уикендите и вечерянето всеки божи ден у Джордж и Анет.

Вярно, беше скучно и досадно, но пък ми даде възможност да открия себе си, да преценя кой всъщност е истинският Джордан Белфърт. Последните десет години от живота ми се бяха оказали неописуемо объркани, та детето, което родителите ми бяха изпратили по широкия свят, почти нямаше нищо общо с днешния Джордан Белфърт. Какво, в крайна сметка, беше излязло от мен? Добър човек или лош? Закален в битките закоравял престъпник или достолепен гражданин, който просто е сбъркал посоката? Бях ли способен да съм верен и любящ съпруг, или бях хроничен курвар, който отказва да ползва презервативи, та ако ще и хуят да му окапе? И какво става с пристрастеността ми към дрогата? Дали звярът само е заспал, или окончателно съм се преборил с навика си?

Тези и ред подобни въпроси рикошираха из черепа ми, докато прекарах цялата зима в отшелничество. Лудостта, както бях почнал да й викам, бе пронизала всеки един аспект на живота ми и бе разрушила всичко по пътя си. Явно бях получил последна възможност да подредя нещата, да стигна до същността им. Единственият въпрос, на който нямах отговор, бе: с колко време разполагам?

Оказа се, че не е много, тъй като Агента маниак набързо наруши скуката.

Обади ми се в една понеделнишка вечер и истински ме разстрои. Седях на едно кресло във всекидневната, когато безжичният телефон иззвъня. Оставих наръчника на „Анонимните алкохолици“ и вдигнах слушалката:

— Ало?

— Здрасти, аз съм — рече Агента маниак. — Сам ли си?

Давайки си сметка, че се обажда от ФБР, взех, че се огледах из стаята — да се убедя, че наистина съм сам.

— Да, сам съм — казах. — Изправих се и закрачих притеснено насам-натам. — Какво става? Къде се изгуби?

— Имах работа — отвърна. — Да довърша някои неща. Ти как я караш? Колко рускинчета изчука напоследък?

— Мноого смешно — рекох със здравословна доза притеснен смях. — Засега — край на Наташките. Не мога да им търпя акцента. Нали знаеш: да, да, да… дрън, дрън, дрън . На човек по някое време му писва. — Магнум ме беше посъветвал да кажа на Агента маниак за палавите Наташки, че да не ме изненадат при кръстосания разпит по време на процеса. Вследствие на което Агента маниак предприе собствено проучване и, както очаквах, стигна до правния извод, че във влаченето ми по жаравата от рускини златотърсачки всъщност липсва състав на престъпление. — Та какво става при вас? — попитах. — Отдавна не си се обаждал.

Отначало не отговори. Настъпиха няколко секунди гробовна тишина, през които ти се струва, че чуваш как тиктакането на часовниковия механизъм наближава към нулата, а самият взрив е предшестван от някакво безкрайно закъснение. Накрая отвърна: