Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Нищо кой знае какво. Но ще трябва да те оборудваме да запишеш разговор с Дейв Биъл. — И пак мълчание. — Знам, че не ти е никак приятно, но е крайно наложително.

— Той пък за какво ви е? — изрепчих се. — Та той е една кръгла нула! — Но още докато думите излизаха от устата ми, осъзнах колко глупаво звучат. Не ставаше дума дали съм извършвал престъпления с Дейв Биъл (а аз, естествено, ги бях извършвал, тъй като извършвах престъпления с всичките си приятели), а най-вече до кого можеше да ги отведе той.

— Това, кой е той, изобщо е без значение. Важното е, че знам, че е един от най-близките ти приятели. — Млъкна за миг, сякаш търсеше най-подходящите думи. — Виж какво. И на мен не ми е никак приятно, да не казвам, че и Джоел се чувства по същия начин. Но е крайно наложително. Искам да се срещнеш с него на вечеря, окей?

— Добре — рекох с потъващо в стомаха сърце. — Пък и имам ли някакъв шибан избор, а? — И въздъхнах, както можеше да се очаква. — Кога искаш да го потърся?

— Няма по-подходящо време от сегашното — каза Агента маниак. — Да те свържа ли?

— Има ли всъщност някакво значение, мама му стара? — поклатих тъжно глава. — Къде искаш да се срещнем?

— В някое тихо ресторантче, някъде на Лонг Айлънд, но не в Хамптън. Много ми е далече да идвам дотам.

Замислих се за секунда:

— Какво ще кажеш за „Ла Каракала“ в Джерико? Малко италианско заведение, тихо, с добра кухня. — И поклатих отчаяно глава. — Напълно подходящо място за предаване на приятел.

— Не се укорявай излишно — каза Агента маниак. — При аналогична ситуация и той би постъпил по същия начин. Вярвай ми!

— Вярвам ти — рекох, но премълчах и не му казах, че със сигурност греши. Дейв никога не би ме предал. — Хайде, обади му се. По-скоро да свърши всичко.

— Добре. Изчакай една секунда… — настъпи кратка пауза, последвана от две прещраквания, след които се чу: „Говори специален агент Грегъри Коулмън от Федералното бюро за разследване. Дата трети април хиляда деветстотин деветдесет и девета година, часът е осем вечерта. Настоящото е записан по взаимна договореност телефонен разговор между Джордан Белфърт — свидетел, който сътрудничи на федералните власти, и Дейвид Биъл“. — Нова пауза, през която чух приглушеното звънене на домашния телефон на Дейв, а духът ми спадаше с всеки звън. В момента, в който Дейв вдигна слушалката, ми хрумна мисълта, че вече съм по-низше същество не само от гнидите в блатото.

Бях станал по-долен и от слузта, която ги поглъща.

В известен смисъл може да се каже, че по някое време Дейвид Майкъл Биъл се превърна в олицетворение на онова, което можеше да е почтено и чисто у „Стратън Оукмънт“. Родом от ултрапровинциалното градче Бъртънсвил в щата Мериленд, където населението прекарва свободното си време в спортове от рода на хвърляне на подкови и борба с крави, Дейвид Биъл бе израснал в пълна беднота и без баща — някакво детство в стил „направи си сам“, през което собствената ти майка зашива дълбоките ти рани с нагорещена игла и конец.

В интелектуално отношение Дейв бе абсолютно посредствен. И като брокер не беше нищо особено: беше прекалено честен и прям, а провлеченият му южняшки говор не бе в състояние да убеди когото и да било да направи нещо, което поначало не желае.

Подобно на повечето деца в Бъртънсвил, и Дейв не си е мечтаел да стане богат — това му желание се заражда у него в по-късен период; но липсата му не му е попречила да схване съвсем ясно, че на света има прекалено малко вождове и прекалено много индианци и че самият той нищо не може да стори, за да промени факта, че и той самият е един от индианците.

При нормални обстоятелства един почти двуметров селяндур като Дейв Биъл не би се записал да следва, а би се цанил на работа в местния автосервиз, да сменя масла и да регулира двигатели, а през уикендите да се мъчи да влезе в тесните джинси на някоя местна Мери Джо не знам коя си. Господ обаче бил надарил Дейв с две прекрасни качества — бързина и сила — съчетанието от които му осигурило стипендия по борба в Мерилендския университет.

По някое време се запознал с една еврейска красавица — блондинката Лори Елович, — която била двойно по-малка от него и пълна негова противоположност във всяко едно отношение. Лори била родена на Лонг Айлънд в богато семейство със стабилни политически връзки, та след като двамата с Дейв се дипломирали, се преместили на Лонг Айлънд — да са по-близо до родителите й. От самото начало на всички им било ясно, че човек от рода на Дейв, какъвто очакваш да видиш възседнал някоя купа сено по дочен гащеризон на голо, в света на лонгайлъндските главорези бизнесмени ще се чувства като риба на сухо. И всички очаквали бащата на Лори — Лари, да помогне на Дейв: да използва връзките си в политиката, за да уреди Дейв на някоя свястна длъжност (вероятно в управлението на парковете или в чистотата).