Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Съдбата обаче пак се намесила в живота на Дейв Биъл: през ноември 1988-а Лори попаднала случайно на обява за работа в „Ню Йорк Таймс“ и по този начин Дейв стана един от първите американски младежи, откликнали на призива на „Стратън“. И подобно на мнозина от последвалите го юнаци, и той пристигна за интервюто си с някаква лайняна кола и в лайнян костюм, който в конкретния случай бъдещата му тъща бе облепила с изолирбанд, че да не се разпадне по шевовете.

Той все пак успя да вземе изпита с огледалото без никакви премеждия, после изкара курса на обучение и се научи как да продава — или, по стратънски, да е „убиец“. И след няколко присъствия на моите събрания в борсовата зала, които се провеждаха два пъти седмично, той започна да вярва, че алчността е хубаво нещо, че клиентът трябва или да купи, или да умре, и че животът сред богатство и охолство е единственият път към щастието.

И — воала! — само след шест месеца Дейв Биъл седеше зад волана на спортно порше в костюми за по две хиляди долара и говореше с необузданата напереност на брокер от световна величина.

Съдбата му обаче бе окончателно определена чрез брака му с Лори, която стана страхотно близка приятелка на Графинята и по този начин тласна и нас с Дейв към една не по-малко неочаквана дружба. Колкото и неподходящи да бяхме един за друг, когато загубих всякакъв контрол върху пристрастеността си към дрогата, именно Дейв се оказа идеалният мой придружител. Той поначало не бе приказлив, та и на мен не ми се налагаше, като се надрусах, да се напъвам да разбера какво ми говори. Затова най-вече гледахме заедно филми — безкрайни повторения на едни и същи филми, най-вече „Джеймс Бонд“ и оригиналните епизоди на сериала „Стар Трек“. Оттегляхме се в леговището ми в мазето, пускахме пердетата, намалявахме осветлението и се надрусвахме с толкова дрога, колкото би стигнала на цяла Гватемала.

И Дейв си падаше по дрогата, но далеч по-малко от мен. (То може ли изобщо някой да се сравнява с мен, освен Кийт Ричардс от „Ролинг Стоунс“?) Така или иначе, той беше винаги достатъчно трезвен, че да се грижи за мен, в съответствие с разпорежданията на Графинята. Нейното търпение се бе напълно изчерпало, затова прехвърли на Дейв грижата да ме пази да не се убия, докато тя измислеше начин да ме вкара в клиника за дезинтоксикация.

Тя в крайна сметка успя, но едва след като наистина направих опит за самоубийство.

Преди три години влязох разстроен и отчаян в кухнята на Дейв, където той ме завари да дъвча сто таблетки морфин, повали ме на пода, бръкна в устата ми и ги извади оттам. После викна линейка и по този начин спаси живота ми.

Когато четири седмици по-късно, след като излязох от клиниката, се върнах в Саутхамптън и заварих брака си разбит, не друг, а Дейв и Лори дойдоха в плажната вила и положиха максимални усилия да го спасим. Колкото и да съм убеден, че това е нещо, което зависи единствено от мен и Графинята, все пак никога няма да забравя жеста им.

А още по-показателно бе отношението на Дейв и Лори към нас, след като бях подведен под отговорност. Докато повечето ми приятели направо се изпокриха, Дейв остана плътно до мен, и колкото и приятелките на Графинята да я навиваха да ме остави, Лори все се мъчеше да я убеди да не ме напуска.

Тъкмо поради всичките тези причини сега, седнал до Дейв в ресторанта „Ла Каракала“, се чувствах като най-долната твар на този свят. Обут бях в тъмносини левиски, под които се криеше дяволската „Награ“ на Агента маниак, а под черния ми памучен пуловер се мъдреше свръхчувствителният микрофон на Агента маниак, чийто кабел се качваше по гръдната кост и спираше вдясно от сърцето ми, което буквално се късаше от мъка.

И макар да се предполагаше, че ще сме само двамата през въпросната вечер, седяхме на маса за четирима, заредена за четирима с колосана бяла покривка, бял костен порцелан и лъщящи сребърни прибори. Дейв седеше вляво от мен, на около половин метър разстояние — толкова наблизо, рекох си, че микрофонът на Агента маниак сигурно ще записва и дишането му. Облечен бе в типичния свой стил, с бяла тениска под тъмносиньо спортно сако, а широкото му красиво лице имаше най-невинното изражение на агнец пред заколението му.

След няколко минути общи приказки Дейв ми подаде купчина листа.

— Би ли им хвърлил по един поглед? — попита. — Решил съм да се заловя с валутен обмен. Хората натрупват цели състояния в тоя бизнес.

— Разбира се — рекох, а същевременно си помислих: „ Боже мой! Колко просто се подреждат нещата! Така наречената търговия с валути беше най-новата нашумяла шашма и без съмнение на Дейв нямаше да му трябва повече от минута, за да се инкриминира. Това обаче нямаше нищо общо с темите, интересуващи Агента маниак и Копелето. Те по-скоро искаха да научат нещо за брокерската фирма, в която Дейв беше работил след затварянето на «Стратън». Така или иначе, нямаше да се затрудня да накарам Дейв да се разприказва и по този въпрос“.