Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Белият копринен юрган не ми позволи да огледам цялото й тяло, но и така не можеше да се отрече, че съм я хванал под много лош ъгъл. И край! Престанах да обичам Царицата на минетите.

Поех дълбоко въздух и се помъчих да се стегна, но беше безполезно. Не можех повече да я търпя у дома си. Исках да съм или сам, или с Графинята. Дали нямаше да мога да увещая Графинята да се съберем отново в името на децата? Уви, вече бях опитал, но без всякаква полза. Последната клюка гласеше, че се чукала с онова опашато копеле, певеца Майкъл Болтън!

Така или иначе, на другия ден изхвърлих Царицата на минетите — или поне се опитах да я изхвърля, но тя получи нервна криза във всекидневната ми и заплаши, че ще се самоубие. Принуден бях да й кажа, че само съм се майтапел и че нямам никакви намерения да прекъсвам връзката ни. Заобикалящите ме неприятности са ме направили крайно колеблив.

При тези ми думи тя ме попита искам ли да ми извърти една свирка. Позамислих се за миг, давайки си сметка, че ми предстои върхът на всички минети, тъй като Царицата на минетите щеше да духа, за да запази положението си на Медоу Лейн.

Но в крайна сметка й казах, че в момента не ща, евентуално по-късно. На нея сякаш й олекна, а аз набързо се измъкнах от леглото с оправданието, че трябва да отскоча с колата до моя наставник Джордж, който живее наблизо.

— Абе ела направо с усмирителна риза и я отведи нанякъде — заувещавах Джордж. — Просто не виждам друг начин.

Не бяха първите думи, които му рекох през онзи следобед, но бяха съвсем скоро след първите. А те гласяха: „Яко закъсах, Джордж. Царицата на минетите заплашва, че ще се самоубие, а на мен хуят ми ще окапе от всичките й свирки!“.

Беше събота следобед и двамата седяхме в кухнята му в провинциален френски стил от двете страни на масата от избелено дърво, а жена му Анет — бруклинска красавица, метър и петдесет на ръст, с ягодоворуса коса, гладка кожа, достойна за реклама на сапуните „Айриш Спринг“, и отвратителен бруклински акцент — ни правеше кафе. Всъщност не ставаше дума само за кафе (а включваше посипани с пудра захар гевречета, пандишпанени сладкиши, кафе и пресни нарязани плодове), понеже Анет никога не вършеше половинчати неща, особено когато се отнасяха до изпълнението на основната й мисия в живота — да създава на Джордж възможно най-удобния и прекрасен живот. Не че Джордж не си го заслужаваше напълно.

Шестдесет и две годишен, с дванадесет години по-стар от Анет, той бе живо опровержение на поговорката, че вълкът не си менял нрава. Онези, които не бяха срещали Джордж през последните двадесет и две години, можеше и да те предупредят: „Тоя, ако го видиш на улицата, мини на отсрещния тротоар и гледай да не срещнеш погледа му. Зъл и опасен е, особено като е пиян, а това значи — по всяко време. И ако случайно не те пребие или просто не те провеси надолу с главата за глезените и не те разтръска, не си прави труд да викаш полиция, освен ако не ги предупредиш, че те е нападнал един тип на име Джордж, висок метър и осемдесет и пет и тежащ сто и петнайсет кила. Иначе няма да си вземат упойващите стрелички и ще стане повторение на последното полицейско фиаско, когато пияният до козирката Джордж събрал пищовите на трима полицаи и ги хвърлил в голям контейнер за боклук (полицаите, имам предвид, а не оръжието)“.

В крайна сметка полицаите били спасени, а Джордж по някое време изтрезнял и от двадесет и две години се мъчел да изкупи прегрешенията си. Успял да натрупа състояние от търговия с недвижими имоти, второ състояние — от клиники за рехабилитиране на наркомани, а междувременно помогнал на повече възстановяващи се хамптънски алкохолици от всички останали членове на „Анонимните алкохолици“, взети заедно.

Най-смешното е, че за пръв път го видях по телевизията. Заплашително красивото му лице ми се облещи от екрана в три след полунощ, докато се бях надрусал яко с кокаин. Джордж рекламираше клиниката си „Сифилд“ с приказки от рода на: „Пиян ли си? Надрусан ли си? Имаш ли представа къде е семейството ти? Имаш нужда от помощ. Отговорът се нарича «Сифилд».“ Моят отговор се състоеше в запокитена през екрана бронзова статуя, която прекрати преждевременно рекламата на Джордж.

Но освен това си спомням какво неизличимо впечатление ми направи лицето от екрана — груби, но красиви черти, пронизващи те кафяви очи, безупречно сресана прошарена коса — та никак не ми беше трудно да го разпозная, когато шест седмици след това попаднах на него на една от срещите на „Анонимните алкохолици“ в Саутхамптън. През изминалите от тази среща осемнадесет месеца той се явяваше не толкова мой опекун, колкото мой баща.