Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Затова се престорих за няколко секунди, че разглеждам дадените ми документи, които изобилстваха с понятия като „йени“ и „дойчемарки“, а с крайчеца на окото си хвърлях по някой поглед из ресторанта. „Ла Каракала“ беше малко заведение, с не повече от петнадесет-двадесет маси, повечето от които в осем вечерта в сряда бяха свободни. По другите седяха най-вече двойки на средна възраст, без да имат и най-малката представа за предателството, което се извършваше само на няколко метра от тях. Агента маниак и Копелето ме чакаха в паркинга на едно местно кино, така че бях насаме с Дейв… с човека, който ми спаси живота… единствения останал ми верен приятел… чиито деца дружаха с моите… чиято жена дружеше с моята… истинския мой приятел!… Как мога да допусна подобно нещо?

Изключено!

Без изобщо да се замисля, оставих листата, помолих го да ме извини и се запътих към тоалетната. По пътя спрях до една сервитьорска масичка и грабнах химикалка. Скрит в една от тоалетните кабини, опрях в стената лист от хартията за бърсане на ръце и написах с едри печатни букви: НЕ СЕ ИНКРИМИНИРАЙ! РАЗГОВОРЪТ НИ СЕ ЗАПИСВА!

Хвърлих последен поглед на бележката, а сърцето ми искаше да изскочи от гърдите. Ако Агента маниак и Копелето научеха за нея, работата ми беше спукана. Мигновено щяха да сложат край на сътрудниченето ми и щяха да ме осъдят без писмо 5К. На трийсет шибани години! По моя сметка щях да изляза на шейсет и шест годишна възраст! Поех дълбоко въздух и се помъчих да се овладея. Няма начин Агента маниак да разбере за бележката. Сигурен съм.

Окрилен от тази мисъл, излязох от тоалетната и се запътих към масата ни, докато шарех из ресторанта с погледа на подплашен заек. Не видях подозрителен човек. Брегът явно бе чист — в заведението нямаше правителствени агенти.

Щом се добрах до масата поставих длан върху рамото на Дейв, а десният си показалец — пред устните ми, сиреч „Шшт!“. В лявата си ръка държах свитата на две бележка. Снех длан от рамото на Дейв, разтворих бележката и я поставих пред него върху масата.

Докато си сядах на мястото, видях как сините му очи щяха да изскочат от месестия му череп. Вторачи се невярващо в мен. Отвърнах на погледа му с каменно изражение. После бавно кимнах. Кимна ми и той.

— Та този валутен бизнес хич не е лош — рекох, — но трябва да си отваряш очите на четири. Из въздуха се носят сума ти парични знаци — поне така разправят — и всеки очаква някакъв рушвет. Имам предвид, че когато го правехме ние с теб, беше едно, но ако ще участват и външни лица, непознати, работата ще е съвсем различна. — И понижих глас за ефект: — Я ми кажи: ти нали не си вложил ония пари, които ти дадох?

— Не разбирам за какво говориш — изгледа ме той облещен. — Но в момента нямам и пукната пара.

— Разбирам те — продължих да шепна, — но не става дума за сега , а за миналата година . Тревожа се за онзи четвърт милион долара, които ти дадох. Какво направи с ония пари?

По рунтавата му вежда се стече едра капка пот.

— Ти тогава май беше яко надрусан, приятелю! Но в момента нямам и пукната пара…

И така нататък, до края на вечерята.

Час по-късно, докато предавах лентата на Агента маниак, изпитах някакво угризение на съвестта, но съвсем слабо. Ако все пак разбере за станалото, той сигурно ще прояви известно разбиране. Е, пак няма да има друг избор, освен да ме прати в затвора за следващите тридесет години, но поне няма да приеме предателството ми като лична обида. Ще се съгласи, че човек може да падне само до определено ниво, преди да престане да бъде Човек. И ето, че тази вечер аз бях стигнал до това ниво и — да! — се бях проявил като Човек.

На връщане към Саутхамптън установих, че през въпросната вечер бях намерил нещо изключително важно — нещо, което бях изгубил преди много години, в деня, в който влязох за пръв път в „Инвестърс Сентър“ и установих размера на спредовете.

Чувството за собствено достойнство.

Няма начин да не е карма, рекох си.

Какво друго обяснение можех да измисля за това, че само три дни след като бях подпъхнал бележката на Дейв Биъл, Графинята ми се обади да се сдобрим. Е, не беше точно пълно сдобряване, но все пак бе сериозна стъпка в правилната посока.

— Та ако ми купиш къща в Хамптън — заяви пищната Графинята, повела ме под ръка по морския бряг, — нещата с нас може и да потръгнат. Ще се отървем от старата в Олд Бруквил и ще се виждаме пак през цялото време. Пък оттам кой знае докъде ще стигнем, нали така?