Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Не съм против — отвърнах бързо, докато се чудех дали да я закова с една целувка, — но като имаш предвид онова, което става около нас, не би ли било по-разумно да се пренесеш тук? — И посочих с ръка дюните. — Дай да опитаме, Над, и да видим какво ще излезе. Ако не върви, за нула време ще ти купя къщата.

— Не мога — поклати тъжно глава тя. — Още не съм готова. — И притеснено попита: — Пари ли нямаш? Или властите ти дишат във врата?

— Засега все още мога да харча колкото си искам, стига да е границите на разумното.

— И какво мисли Грег по въпроса?

— Кой от двамата? — засмях се. — Грег адвокатът ми или другият Грег?

— Грег адвокатът ти!

— Не говори много — засмях се пак. — Просто се мъчи да сключи възможно най-добрата сделка с властите. Добрата новина обаче е, че според него — според него! — засега можем да задържим къщите, поне докато ми излезе присъдата, а това няма да стане поне още четири години. Така че разполагаме с време.

Тя обаче не пускаше:

— Добре де, какво ще стане с мен? Ще ми купиш ли къщата или не? Само един милион струва, Джордан. Далеч по-малко, отколкото къщата в Олд Бруквил, та няма начин властите да не са доволни, нали?

— Предполагам — свих рамене, — макар че все пак ще трябва да поискам разрешение. И изведнъж нещо ми щракна: — Ти да не би вече да си решила коя къща искаш, Над?

— Е… не съвсем… — сви невинно рамене тя. — Вярно, че видях една, която би била идеална за мен и децата… — след което се сети да добави — е, може би идеална и за теб след време! — И нетърпеливо се засмя: — Та как мислиш, скъпи? Нали ще ми я купиш?

Усмихнах и се и аз при мисълта колко прекрасно ще е някой ден пак да заживея с Графинята и с децата! Край на еврейските царици на минетите и на руските Наташки. Какъв разкош!

— Какво ще кажеш да отидем още отсега да я разгледаме? — рекох с усмивка, макар да пропуснах да кажа: „Но преди да ти я купя, Графиньо, ще проуча да не би да ме работиш!“

— Яко те работи! — отряза моят дългогодишен частен детектив Ричард Дитъл, по прякор Бо, седнал насреща ми на маса за двама в ресторант „Ла Каракала“. — Абсолютно съм сигурен, Бо.

— Може и да ме работи, но ми трябват доказателства — рекох. — Понеже тъкмо бях почнал да свиквам без нея, но тя се обади и аз пак се хванах на въдицата. — Млъкнах и гневно тръснах глава. — Но това ще й е за последно, Бо! Ако и тоя път ме преебе, ще й бия дузпата.

— Абе в това няма нищо лошо — рече скептично Бо, — но все си мисля, че тоя твой планатейшън е лоша карма . А и от правна гледна точка не е съвсем издържан.

Свих рамене в знак на безразличие и сам си се възхитих колко добре разбирам приказките на Бо, за която цел се изисква не само да не обръщаш внимание на странния му навик да нарича всекиго от присъстващите Бо (въпреки факта, че Бо бе тъкмо неговият прякор), но и да не обръщаш внимание на окончанието атейшън , което прикачваше към произволни, нищо неподозиращи съществителни. По този начин „план“ се превръщаше в „планатейшън“, а „обяд“ — в „обядатейшън“. При всичките си тези кусури, Бо притежаваше мозък бръснач и бе най-добрият частен детектив на света.

— Мен лошата карма не ме притеснява — отвърнах с нехаен тон, — понеже напоследък извърших доста дяволски добри дела. — И се усмихнах многозначително, преодолявайки желанието да обясня на Бо, че бях избрал „Ла Каракала“ именно защото добрата карма, която бях създал при последното си посещение (като пробутах бележката на Дейв Биъл), сигурно щеше да надвие на лошата карма, която най-новият ми план може да създаде, а той предвиждаше да поставя подслушвателни устройства в помещението, в което Графинята се среща с „Анонимните вторично пристрастени“. — Направо ще се пръсна по шевовете от добра карма, Бо.

— Абе в това няма нищо лошо — рече Бо, — но въпреки всичко не мога да подслушам срещатейшъна им. Щото, ако ни гепят — и двамата отиваме право в пандиза.

Свих рамене и огледах в Бо.

Както винаги, облеклото му беше безупречно. Деветдесеткилограмовото му, метър и седемдесет и пет високо тяло, с гръдна обиколка близо метър и тридесет, бе обвито в сив костюм на тънки райета, на стойност две хиляди долара; под него — колосана официална бяла риза с плътна сива вратовръзка от крепдешин с безупречен уиндзорски възел около врат с обиколка четиридесет и шест сантиметра. На лявото му кутре се кипреше диамантен пръстен, който сигурно тежеше колкото гиричка; заедно с останалите му атрибути — врата като на горила, широките красиви черти на лицето, безупречно подстриганата посивяла брадичка и леко оредяващите прошарени коси — човек получаваше общото впечатление, че има насреща си царствен гангстер .