Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Никога не съм слушала подобни щуротии — продължи Деби. — Наистина не намирам думи да ви го опиша бе, момчета! Представете си… — Настъпи няколкосекундна тишина, през което време седях на ръба на стола, а Бо, предполагам — на ръба на неговия. Беше се задържал до късно в офиса си именно за да изслуша доклада на Деби.

Не бях виждал никога Деби, но според Бо била идеална за операцията. Била към четиридесет и пет и прекарала кариерата си основно в седене на паркови пейки със секси и уязвим вид в очакване да се приближи някой потенциален нападател. При появата на такъв го примамвала наблизо и му щраквала белезниците. После надувала свирката си, при което от храстите изскачали половин дузина нюйоркски полицаи и го пребивали от бой. След което го задържали.

Но не точно с това Деби впечатлила Бо, особено когато ставало дума за планираната от нас операция. По-скоро било свързано с участието на Деби навремето в университетския театър, което хвърлило критиците във възторг. Безпогрешна е, викаше Бо. Родена актриса, която ще се внедри в клуба на мъжемразките по-бързо, отколкото Графинята би произнесла вторична зависимост! Така че той я оборудва с техниката и я изпрати зад фронтовата линия.

Най-сетне амбициозната актриса проговори:

— Вижте какво, момчета, ще се опитам да ви го обясня по следния начин: Някой от вас гледал ли е филма „Джери Макгуайър“?

— Да — отговорихме едновременно и двамата.

— Добре. Спомнете си сега за оная сцена във всекидневната на Рене Зелуегър, в която куп разведени жени все мърморят и се оплакват и наричат мъжете „врага“?

— Да — казахме пак.

— Ами същото беше, само че на стероиди!

И двамата се разсмяхме с глас на сравнението, но само след няколко секунди ми идеше да я удуша през телефона. В крайна сметка Бо пръв успя да се овладее и каза:

— Добре, Деби. Та какво стана тази вечер в Света на фантазията?

— Ами останах с убеждението, че жената на Джордан им е нещо като главатар — рече Деби. — Това изненадва ли те, Джордан?

— Ни най-малко — отвърнах. — Тя си е такава. С каквото и да се заеме, втурва се с главата напред. Днес е амбициозна вторично зависима, утре ще е амбициозна космонавтка, няма нищо логично, нищо предсказуемо. И въпреки това я обичам.

— Страхотна красавица е — обяви Деби.

Не думай, рекох си. Ти за какво друго си мислиш, че я обичам — заради шибания й характер ли? Ами че тя е в състояние и петима съпрузи да подлуди! „Благодаря — отвърнах й, — но не това е причината, заради която я обичам, Деби. Красотата е само повърхностна, Деби — Докато грозотата стига до мозъка на костите, добавих наум. — Обичам я заради личните й качества: заядлива е, остроумна е и изобщо ме изцежда докрай“. — Да не говорим, рекох си, какви минети ми върти, докато карам ферарито по магистралата Лонг Айлънд Експресуей по време на часа пик, докато шофьорите на камиони натискат клаксоните от радост. — Външният й вид няма нищо общо с обичта ми. Абсолютно нищо.

Настанаха няколко мига мълчание, през което глупостите ми увиснаха във въздуха. Накрая Бо запита:

— Добре де, твоята преценка каква е, Деби: обича ли го тя, или не?

— Обича го — каза Деби, а духът ми литна! — Но същевременно и го мрази. — И духът ми рухна! Деби млъкна за миг. — Но най-вече ми се видя объркана.

— По отношение на какво? — попитах.

— Да бе — обади се и Бо. — От какво толкова е объркана, мама й стара? Да не би нея да са я подвели под отговорност? Изобщо не мога да ги проумея това, жените.

А Деби с огромна доза търпение попита:

— Свърши ли, Бо?

— Да, свърших — измърмори той. — За къщата стана ли дума?

— Спомена ли нещо за Ийстхамптън? — наострих аз уши.

— Не по име — отвърна Деби, а аз изпсувах на ум, — макар да стана дума, че е намислила да се махне от Олд Бруквил.

И аз отново наострих уши:

— Така ли каза? А спомена ли защо?

— Да. Вестниците не спирали да пишат за теб и това я срамяло. — Духът ми пак рухна! — Хората я заглеждали, особено в училището на дъщеря ви. Просто копнее да се махне оттам заедно с децата.

— Е, не звучи кой знае колко обнадеждаващо — пророних.

— Ни най-малко — съгласи се Бо. — Май е време да спреш да търсиш къщатейшън , Бо.

— На твое място не бих избързала — контрира Деби. — Защото веднага след като каза това, заразправя как все още те обичала. И че даже си й липсвал.

— Ама това е прекрасно! — възкликнах.

— И в това отношение не избързвай — предупреди Деби. — Само секунда по-късно заяви, че трябвало да пукнеш в някой пожар или нещо от този род. По този начин щяла да се отърве окончателно от теб.