Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Хайде да забравим всички двуколки и скърбите на хората, да купим малката вещ, а след това можем да отидем при Чиприяни и да бъдем известни личности.

В магазина те разгледаха двете фигурки и тя попита за цената. Последва много бърз разговор и цената стана значително по-ниска. Но това бяха все още повече пари, отколкото полковникът имаше.

— Ще отида при Чиприяни и ще взема пари.

— Не — каза момичето. А след това се обърна към продавача: — Поставете бижуто в кутия и го изпратете при Чиприяни. Кажете, че полковникът е поръчал да го платят и да му го запазят.

— С удоволствие — каза продавачът. — Ще направим, както казвате.

Излязоха вън на слънчевата светлина и непрестанния вятър.

— Между другото, твоите камъни са в сейфа в „Грити“ на твое име.

— Твоите камъни.

— Не — каза й той, не грубо, но така, че да я накара да разбере правилно. — Има някои неща, които човек не може да направи. Ти знаеш. Не можеш да се омъжиш за мен и аз разбирам това, макар че не го одобрявам.

— Е, добре. Разбирам. Но би ли взел един за талисман?

— Не. Не мога. Те са прекалено ценни.

— И портретът е ценен.

— Това е друго нещо.

— Да — съгласи се тя. — Предполагам. Струва ми се, че започвам да разбирам.

— Бих приел кон от тебе, ако съм беден и млад, а яздя много добре. Но не бих могъл да взема автомобил.

— Сега разбирам много добре. Къде можем да отидем още в тази минута, за да ме целунеш?

— В тази странична уличка, ако не познаваш никого от живеещите там.

— Не ме интересува кой живее там. Искам да усещам как ме прегръщаш силно и ме целуваш.

Те свиха в страничната уличка и стигнаха до глухия й край.

— О, Ричард! — възкликна тя. — О, скъпи мой!

— Обичам те.

— Моля те, обичай ме.

— Обичам те.

Вятърът беше разпилял косата й нагоре и около врата му и той я целуна още веднъж. Косата го удряше с копринена мекота по двете бузи.

След това тя се изтръгна рязко и силно, погледна го и каза:

— Мисля, че ще е по-добре да отидем в „Хари“.

— И аз. Искаш ли да играем на исторически личности?

— Да — каза тя. — Хайде да играем, че ти си си ти, а аз съм си аз.

— Хайде.

В „Хари“ нямаше никой, освен няколко утринни пиячи, които полковникът не познаваше, а в дъното на бара двама мъже обсъждаха делови въпроси.

Имаше часове, когато „Хари“ се пълнеше с хората, които познаваш, със същото стремително постоянство, както прииждащия към Мон Сен Мишел прилив. Само че, мислеше полковникът, часовете на приливите се менят всеки ден заедно с луната, а в „Хари“ са като Гринуичкия меридиан или стандартния метър в Париж, или като доброто мнение, което военните във Франция имат за себе си.

— Познаваш ли някого от тези утринни пиячи? — попита той момичето.

— Не. Аз не съм утринен пияч, така че никога не съм ги виждала.

— Те ще бъдат изметени, когато дойде приливът.

— Не. Те ще си отидат по собствено желание точно когато той започне.

— Неприятно ли ти е, че си тук в неподходящо време?

— Мислиш, че съм сноб, защото произхождам от стара фамилия. Ние не сме сноби. Сноби са тези, които ти наричаш негодници, и хората с новите пари. Виждал ли си някога толкова много нови пари?

— Да — каза полковникът. — В Канзас Сити, когато ходех там от Форт Райли да играя поло в клуба край града.

— Беше ли толкова противно, колкото тук?

— Не, беше много приятно. Харесваше ми. Онази част на Канзас Сити е много красива.

— Наистина ли? Жалко, че не можем да отидем. И там ли има хижи, като онези, в които ще отсядаме?

— Разбира се. Но ние ще отидем в хотел „Мюлебах“, който има най-големите легла в света, и ще се преструваме на петролни магнати.

— Къде ще оставим нашия кадилак?

— Сега пък кадилак ли е?

— Да. Освен ако искаш да вземем големия бюик, царя на пътищата, с двигател „Динафлоу“. С него съм пропътувала цяла Европа. Беше в последния брой на „Вог“, който ми изпрати.

— Навярно ще е по-добре да ги караме един по един. Ще паркираме този, с който решим да пътуваме, в гаража край „Мюлебах“.

— Прекрасен е. Ще ти хареса страшно. Когато излизаме от града, ще караме на север към „Сейнт Джо“ и ще пийваме в бара в Рубиду по едно, а може и по две питиета. След това ще пресичаме реката и ще пътуваме на запад. Ти ще имаш възможността да караш, може и да се въртим.

— Какво значи това?

— Ще се редуваме, когато караме.

— Сега карам аз.

— Хайде да минем бързо през скучната част, да стигнем Чимни Рок, Скотс Блъф и Торингтън и тогава ще видиш колко е красиво.