Александра Потър - Ти, който не си за мен

Е, донякъде. Не точно от моя прозорец. Гледката от моя прозорец се ограничава до висока тухлена стена с интересни графити. Има и бонус — пожарен изход, но от прозореца на Робин може да се види. Ако малко се наведеш и леко примижиш — ще го видиш! Гаранция!

— Мислех, че си на работа — изричам задъхано, най-сетне изтръгнала се от прегръдката й.

— Последният ми клиент се отказа — отвръща тя все така ухилена до уши.

Забелязала съм, че американците прекарват голяма част от времето си в хилене. Обаче все още не съм наясно дали го правят, защото наистина са щастливи, или го използват като извинение да се фукат със зъбите си. Робин примерно има перфектно равни, снежнобели зъби. Като клавиши на пиано.

— Заяви, че се страхувал от игли. Да го пита човек защо тогава си е записал час по акупунктура!

— Не мога да разбера какъв им е проблемът на мъжете, когато нещо трябва да им влезе някъде — отбелязва със съвсем сериозен тон Кейт.

Аз едва сдържам кикота си, обаче Робин не е наясно с чувството за хумор на сестра ми и автоматично се връзва.

— И аз не знам! — изрича разпалено. — Мисля, че просто имат нисък праг на болката! Жените издържат на какви ли не видове болки — родилните, менструалните…

— Интимна коламаска — вметва сестра ми.

— Да не говорим пък за емоционалните болки! — продължава да се навива все повече Робин. — Ние изживяваме всичко много по-дълбоко от мъжете! Примерно онзи ден, докато гледах Опра, говореха за компенсаторното тъпчене с храна…

Хвърлям крадешком поглед на сестра си. Повдигнала вежди, тя се кокори срещу Робин със смесица от ужас и възмущение. Изпълвам се с леко притеснение. Сестра ми не е от хората, които обичат да разговарят за емоции. Тя не демонстрира никакви чувства. Единственият път, когато я видях развълнувана, беше, когато изкара само 99 процента верни отговори на изпита по химия.

— … Съпругът на една нещастница избягал с най-добрата й приятелка и тя наддала сто килограма само от поглъщане на сладкишчета. Представяте ли си?! Била толкова съсипана, че използвала сладкишчетата като компенсация за болката! Сладкишчета с червени боровинки за закуска, сладкишчета с двоен шоколад за обяд, сладкишчета с лимонов крем за…

— Окей! Какво ще поръчаме? — прекъсвам я аз — и за да сменя темата, и защото вече умираме от жажда.

— Уиски с лимон! — отсича сестра ми без всякакво колебание.

— Робин? — обръщам се към нея аз, след като се уверявам, че съм привлякла вниманието на бармана.

— О, ами… Нямам представа — въздъхва тя и за първи път от пет минути насам си поема дъх. — Да помисля. Какво ли ми се пие… — И започва да навива една кестенява къдрица на пръста си. — Нещо сладко може би…

— Лимонов коктейл? — намесва се услужливо барманът с широка усмивка.

Тя сбърчва нос и промърморва:

— Ама да не е много сладък…

— В такъв случай може би мохито?

— Оооо! — изписква възторжено Робин. — Обожавам мохито!

— Страхотно! — кимва барманът, присяга се за шепа мента, а след това и за хаванчето.

— Но не тази вечер! — отсича след секунда тя, тръсвайки решително глава.

Барманът оставя хаванчето и стисва зъби.

— Тази вечер ми се пие нещо по-различно — продължава весело Робин в блажено неведение за опашката, която започва да се образува зад нас.

— Тогава може би мартини? — пита барманът и й подава менюто. — Имаме много видове. Например джинджифилово…

— Мммм, звучи вкусно! — изгуква тя.

Барманът се отпуска облекчено.

— Ама и това с нар ми изглежда интересно — обажда се тя, зачела се в менюто. — Божичко, ама тук има толкова много видове и всичките ми изглеждат страхотни! О, я вижте! Какво е това с лишеи? Какъв вкус има?

— На лишеи — отговаря невъзмутимо сестра ми.

Робин я поглежда уплашено. После побързва да върне менюто на бармана и скорострелно изрича:

— Всъщност, мисля, че ще пия само чаша вино. Някакво бяло. Каквото и да е. Не съм придирчива — допълва, като не смее да погледне сестра ми.

— А за мен бира — допълвам усмихнато аз. Никога не съм си падала по коктейли. Твърде бързо ме напиват.

— Идват веднага! — отсича барманът.

— О, и само още едно нещо! — обажда се Робин, повдига се на пръсти и го оглежда. — Как се казвате?

Не мога да повярвам! Вярно е, чувала съм, че американските жени били доста по-самоуверени, ама чак пък толкова!

— Брад — ухилва се той и се прави на Том Круз от филма „Коктейл“. — А номера ми искате ли го?

— О, не, благодаря — увесва нос Робин. — Жалко, че не се казвате Харолд.