Александра Потър - Ти, който не си за мен

Освен това Кейт цепи секундата на две, а аз никога не пристигам навреме. И аз често се питам защо. Не че не се старая да бъда точна. Пробвала съм какво ли не — тръгвала съм петнайсет минути по-рано, слагала съм часовника си напред — но накрая винаги закъснявам.

Както например сега.

И съвсем в реда на нещата телефонът ми изписква, за да ми съобщи, че имам текстово съобщение. Вадя го бързо от джоба си. Ще ви издам една малка тайна — мъничко ме е страх от моята голяма сестра.

Щраквам върху малкото пощенско пликче на екрана.

ОЩЕ ПЕТ МИНУТИ И СИ МЪРТВА!

Добре де, не е мъничко — ужасно ме е страх!

— Закъсняваш!

Когато се тръшвам на столчето до нея, тя дори не си прави труда да вдигне очи от своето блекбъри. Продължава си преспокойно да отговаря на някакъв имейл. В средата на челото й се е образувала една дълбока бръчка — като онези по бедрата на панталона й.

Кейт винаги носи панталони. Сега, като се замисля, си давам сметка, че единственият път, когато съм я виждала без панталони, беше на сватбата й. И то само защото мама едва не откачи, когато разбра, че сестра ми възнамерява да се омъжва в костюм с панталон („Ама той е на Дона Карън!“ — възпротиви се Кейт), изтъквайки как съседите щели да си помислят, че дъщеря й е лесбийка. Което ми се стори малко абсурдно предвид факта, че щеше да се омъжва за Джеф.

— Да, знам. Съжалявам — бързам да й се извиня и лепвам една целувка на бузата й. — Нали ме знаеш колко съм добра в ориентирането?

— И в пристигането навреме — напомня ми тя, натиска бутона за изпращане с палеца си и най-сетне благоволява да се обърне към мен.

Изглежда бледичка, макар че навън е слънчево и цели двайсет и пет градуса. Но пък Кейт рядко излиза навън. През седмицата е по цял ден на бюрото си в своя климатизиран офис, а през уикенда…

Ами през уикенда също е на бюрото си.

— Виновен, Ваша светлост — кимвам и изписвам на лицето си съжаление. — Какво получавам като присъда? Две години? Пет?

Тук вече сестра ми не може да не се усмихне.

— Е, добре — влиза автоматично в ролята си. — Тази правна област не е в моята юрисдикция, но да видим… Така. Чисто досие. Смекчаващи вината обстоятелства. — Барабани с пръсти по бара. — Е, може би ще се измъкнеш с едно предупреждение и обществен труд върху доброто приятелско поведение!

— Само това ли? — смея се вече с глас аз.

— Плюс една лека глоба, разбира се — допълва тя, като повдига вежди.

— Глоба ли? — смръщвам се аз. — Колко?

— Хмммм… — Почуква с показалец по носа си, както прави винаги, когато мисли. — Три питиета! По десет долара всяко! Смятам, че трийсет кинта ще стигнат, нали? — Усмихва ми се хитро. — Плюс бакшиша, разбира се.

С тази жена трудно се спори. Вече разбирам как печели всичките онези дела за стотици милиони долари.

— Чакай малко! — провиквам се внезапно. — Ама защо три питиета?

— За теб, за мен и за Робин — пояснява тя.

— О, тя е тук, така ли? — озъртам се аз.

— Отиде до тоалетната — посочва Кейт към другия край на бара. И точно в този момент от вратата на тоалетната излиза високо момиче с буйна къдрава коса и дълъг кафтан. В мига, в който ме забелязва, по лицето й се разлива широка усмивка.

— Скъпааааа! — изпищява тя и се втурва диво към мен, без да обръща внимание на хората, които бута и блъска. Прилича на ракета с топлинно насочване, само че в човешки вариант.

Наблюдавам я с усмивка. Доста по-различно посрещане от това на сестра ми.

Тя разтваря обятия и ме обгръща в ухание на пачули и звън на сребърни гривни, подредени една след друга по луничавите й ръце.

Всеки, който ни наблюдава, би си помислил, че с Робин се знаем от цяла вечност — а не само от преди седмица, когато отговорих на обявата й за съквартирантка. Местя се този уикенд. След няколко седмици с правилата на сестра ми „1. След 10 ч. вечерта използването на електрическа четка за зъби е забранено!“ Очевидно я събужда, защото тя държи да е в леглото до девет и половина, за да може да стане в пет и да отиде на фитнес. Да бе, правилно чухте — пет сутринта! , мисля, че вече е крайно време да се изнеса, за да си имам собствено пространство.

Е, пространство е малко силно казано. По-скоро шкаф за метли. Ню Йорк може и да е много готин град, но за съжаление си върви с ужасно скъпарски етикет, а с моята нищожна заплата мога да си позволя единствено девет квадратни метра на четвъртия етаж в сграда в Долен Ист Сайд.

Но пък си има и положителна страна — всичките девет квадратни метра ще са си мои. Добре де, на Робин. И познайте какво! По цял ден ще си гледам от прозореца Емпайър Стейт Билдинг!