Александра Потър - Ти, който не си за мен

Потрепервам и се увивам още по-плътно в палтото. Вероятно трябваше да хвана такси, обаче обичам да вървя пеш. Обожавам това време на годината. Ню Йорк се е превърнал в зимна приказка със своите празнични украси и светлинки, проблясващи от всички прозорци. Въздухът е натежал от очакване. „Не мога да повярвам, че само след няколко седмици е Коледа. Сякаш беше вчера, когато бях във Венеция“ — казвам си аз, припомняйки си топлото италианско слънце.

Изминаха три месеца, откакто Адам ме целуна под Моста на въздишките. И оттогава настъпи промяна не само в сезоните. Все още не мога да повярвам, че той беше там, за да ме спаси, когато паднах в канала. А после ме заведе в хотела си, за да изсъхна, и после часове наред си говорихме за всичко.

Той ми каза как в последния момент получил покана за Венеция, за да заснеме няколко интервюта. И как нито за момент не престанал да мисли за мен. И как съм му липсвала толкова много, че имал усещането, че съм игра на въображението му, когато ме зърнал на моста. И как се почувствал, когато ме видял да падам в канала. Всичко се изливаше като порой от душата му.

А после беше мой ред. Имах много да му обяснявам — за това защо съм във Венеция с Нейт, какво сме правили заедно на Мартас Винярд и че, не, ние нямаме връзка. Оказа се, че не е много лесно да го убедя в последното.

Всъщност отне ми цели три дена в неговата хотелска стая във Венеция. Нямах представа, че убеждаването можело да бъде толкова забавна работа.

Токът ми се подхлъзва на заснежения тротоар и аз с мъка запазвам равновесие. „Това им е проблемът на високите токове“ — отбелязвам си мислено, като свеждам очи към чисто новите си обувки от червен сатен, изпълвайки се с щастие. Абсолютно неудобни, абсурдно високи и адски разкошни. Но, от друга страна, не мога да обуя ботуши за едно такова бляскаво откриване на изложба, нали така?! Особено когато художникът е ни повече, ни по-малко великият Артси!

— Лууузи, ето те и теб!

Пристигам в галерията и още на прага съм посрещната от тълпи папараци и Магда, която е накипрена от глава до пети в любимия си „Гучи“, а в ръка носи Валентино.

— Извинявай, че закъснях! — изричам запъхтяно, като я прегръщам.

От друга страна, някои неща никога не се променят.

В галерията цари бляскаво оживление. Първата изложба на Артси предизвика огромно вълнение сред света на изкуството и сега тук има тълпи от гости, тонове журналисти и дори няколко забележителности. Медиите тръбят за тази изложба от месеци. Магда даде интервю за „Ню Йорк таймс“, галерията беше показана във „Вог“, а напоследък се говори, че дори „Венити феър“ искали да пишат за нас.

Изправям се на пръсти и бързо оглеждам тълпата. Аууу, ама това там Мадона ли е? Сърцето ми претупва, обаче бързо минавам покрай нея, търсейки една позната фигура. И после го виждам — стои в ъгъла и ме чака.

Адам.

— Виж ти каква неочаквана среща! — хили ми се той, плъзга ръка през кръста ми и ме целува.

Изпълвам се с неизразимо удоволствие.

— Е, какво ще кажеш за творбите?

— Хмммм, за мръсното пране не съм особено сигурен — сочи към простирите на Артси, — но тези тук намирам за удивителни! — И сочи към поредица от графики с въглен, окачени по стените.

— Така ли? И защо? — оглеждам го с интерес.

— Много ми харесва начинът, по който са уловили израженията на хората, техните чувства, техните надежди. — И сочи към една голяма графика на жена, полузаспала в чакалнята на болницата, стиснала здраво броеницата си. — Това са цели истории, житейски съдби, но са уловени в един-единствен мимолетен миг само с едно драсване на въглена!

— Очевидно знаеш доста за изкуството — кимвам одобрително, едва сдържайки се да не прихна.

— Имах добър учител — хили ми се той и се обръща към мен. — Освен това е от полза да познаваш лично и някой художник!

Изпълвам се с гордост и по лицето ми се разлива най-широката усмивка на света. Защото, нали разбирате, тези графики по стените на галерията са мои. Изложбата тази вечер не се състои единствено от творби на Артси, макар че, разбира се, той е главната атракция. Откриването е също така повод за показване и на един нов талант. Нов талант! Сърцето ми пропуска един удар при тази мисъл и ми се налага да се ощипя, за да дойда на себе си.

Именно Адам беше човекът, който ме окуражи да последвам мечтата си и да стана художник. Затова, когато се върнахме от Венеция, аз отново се заех съвсем сериозно с рисуване. Но усещането беше такова, сякаш никога не бях спирала. Не след дълго вече не тръгвах за никъде без скицника си, а вечер и през уикендите ходех на разходка из града, за да улавям изражения, настроения, моменти. Докато един ден не събрах смелост и не ги показах на Магда. Тя пък вдигна ръце по така типичния си начин, провикна се възхитено, обяви ги за прекрасни, а после ми се накара, че толкова време съм си мълчала за таланта, и ми предложи да организирам първата си изложба.