Александра Потър - Ти, който не си за мен

И за миг през ума ми минава мисълта да му се обадя, да му кажа къде съм.

Но, разбира се, няма смисъл, нали? Съмнявам се, че дори би вдигнал телефона. А дори и да го направи, как ще му обясня какво правя тук? „О, здрасти! Аз съм тук, на филмовия фестивал във Венеция заедно с Нейт, защото се опитваме да развалим магията на една древна легенда! Ще ми се и ти да беше тук!“

Браво, Луси! Страхотен ход, няма що!

Продължавам напред. Тъгата боли и аз се опитвам да се ободря с други мисли. Може би когато всичко това свърши, с Адам бихме могли да започнем оттам, откъдето спряхме… Но това надали ще може да стане. Той никога повече няма да ми повярва — и защо да ми вярва? Няма значение. Крайно време е да приема фактите — всичко свърши, още преди да е започнало. Че какво имаше между нас? Две целувки, две срещи… Той ще продължи напред, аз също. Голяма работа!

Само дето работата наистина е голяма. Защото не бяха само две срещи — беше нещо много повече. Защото, докато го слушах как говори и размишлява, се сетих за някого, когото познавам — и после си дадох сметка, че това съм самата аз. Защото, когато той влезе в полицейския участък онази нощ, за да ме вземе, аз осъзнах, че той е единственият човек, когото искам да видя. Защото, докато седеше с кръстосани крака на пода на стаята ми и разглеждаше развълнувано скиците ми, ми каза да следвам мечтите си. Малки, простички, мимолетни неща, които обаче се запечатаха завинаги в съзнанието ми. Тогава като че ли не си давах сметка за това, но сега…

Но сега е вече твърде късно. Независимо от това какво ще се случи с Нейт, между Адам и мен е свършено. Този път няма да има втори шанс.

Продължавам да вървя, пъхнала дълбоко ръце в джобовете на късите си панталони. Навсякъде около мен се носят смях и веселие, но те просто подчертават още повече мрака на моето настроение.

След няколко минути се гмурвам в сенчеста задна уличка. Тук е тихо. Няма нито модерни галерии, нито сладоледени маси, нито магазини за сувенири, които да подмамват туристите — само по някоя и друга котка на стъпките пред вратите и пране, опънато на въжетата над главата ми. Това ми напомня за Артси и неговия простир с произведения на изкуството. Сещам се и за предстоящата изложба. Да, сега тя със сигурност ще се състои. Преди да излетим, говорих с Магда от летище „Кенеди“ и тя с триумфален крясък ми съобщи, че картината вече е била оценена и че, да, наистина се е оказала от Тициан.

— Което, разбира се, аз винаги съм си знаела! — бе допълнила тя. — Както казах на Даниел: „Знаех си аз, че леля Ирина няма да ме остави без пукната пара!“

Което не е точно така, ама на кого му пука! Важното е, че сега шефката ми е много щастлива и аз се радвам заради нея. Картината ще бъде предложена на търг в най-скоро време и с парите от продажбата й Магда със сигурност ще може да покрие и дълговете си, и да спаси галерията. И което е още по-важното: и след като се разплати, пак ще й останат толкова много пари, че ще може да се купува дизайнерски тоалети до края на дните си. Очевидно животът й най-сетне се нарежда.

Стигам до малък площад и спирам. В средата има фонтан с красиво издялана риба, от която блика вода, и дървена пейка под малко слънчево петънце. Изглежда примамливо. Уморена съм и сандалите ми започват да ми протриват краката. Въпреки че вече е началото на септември, се усеща като лято. Отпускам се с благодарност на пейката. О, да, така вече е доста по-добре! Изхлузвам си сандалите, раздвижвам пръстите на краката си и затварям за миг очи, наслаждавайки се на тишината и покоя. И на плясъка на водата зад мен.

— Скузи 3 3 Извинете (ит.) — Б.пр. .

И на един глас.

Отварям очи и виждам срещу себе си мъж. Той блокира слънцето и лицето му се пада в сянка, затова не мога да го разгледам, но пък виждам ръба на шапката му. Бяла мека шапка.

Нещо в дълбините на паметта ми се раздвижва и аз усещам как по гръбнака ми пролазват тръпки. В този човек има нещо. Познат ми е. Знам го, но откъде?

Той ми прави знак, като че ли иска да попита: „Имате ли нещо против да седна?“, и аз кимвам и го каня с ръка, с което му отговарям: „Разбира се, че не“. И когато той се отпуска до мен, лицето му се обръща към светлината.

И внезапно в мен нещо прищраква.

— Това сте вие! — възкликвам, но по-скоро на себе си, отколкото на него.

Той ме поглежда озадачено.

— Вие сте човекът, който ми продаде медальона и който ми каза за Моста на въздишките! — оглеждам обветреното му лице с надеждата и той да ме познае. — Спомняте ли си?