Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Антоан не я чу. Не можа да уцели стъпалото и се пльосна в цял ръст на верандата. Бутилката с уиски се изтъркаля надолу по стълбите и изля на земята локва, в която блеснаха първите слънчеви лъчи.

— Тогава й казах, че трябва да се видите, че е глупаво да не си говорите, и тя ми заяви, че не, докато не ми се извини, истински извинения, премислени, идващи от сърцето, не промърморени набързо, тя ме нападна, тя ми е дъщеря, дължи ми уважение! Уверих я, че ще ти предам…

— Не възнамерявам да й се извиня, бъди сигурна.

— Значи няма да се видите скоро…

— Чудесно си живея без нея. Не се нуждая от съветите й, нито от парите й, нито от любовта, която си въобразява, че дава, а всъщност е злоупотреба с власт. Ти вярваш ли, че ме обича скъпата ми майка? Наистина ли го вярваш? Аз пък не, според мен тя смята, че е изпълнила дълга си, като ни е отгледала, но не ни обича. Тя обича само себе си и парите. Теб те уважава, защото се омъжи за богаташ, парадира с прекрасния си зет, с големия ти апартамент, с приятелите ти, с начина ти на живот, обаче мен… мен ме презира.

— Жо, минаха почти осем месеца, откакто не си я виждала. Представи се, че й се случи нещо… Все пак ти е майка!

— Нищо няма да й се случи — проклетията е като консервант за нея! Татко почина на четирийсет от сърдечна криза, а тя ще откара до сто.

— Защо говориш така, това си е чиста злоба.

— Не, не съм злобна, просто съм жива! Откакто не я виждам, се чувствам отлично…

Ирис не отговори. Остро изгледа една очарователна блондинка, която влезе, смеейки се високо.

— Променяш се, Жо, променяш се. Закоравяваш… внимавай!

— Нали не си ме поканила в това кафене, за да ми говориш за майка и да ми четеш морал?

Ирис сви рамене с въздишка.

— Минах през Шефа, преди да дойда. Ортанс беше при него в кантората, търси си място, където да изкара месец стаж през юни, искат го от училището й. Да ти кажа, на момчетата от склада им беше кипнала кръвта. Животът спира в момента, в който се появи Ортанс…

— Знам, тя на всички въздейства по този начин…

Жо и Ирис обядваха в „Кафе де Карфур“. Стъклата на прозорците се тресяха от минаващите камиони, шофьорите удряха спирачки точно пред заведението, преди да завият и да поемат по околовръстното; редовните клиента влизаха, тряскайки вратите. Повечето бяха млади хора, които навярно работеха в близките кантори. Пристигаха, бутаха се, викаха, че умират от глад, и избираха менюто за десет евро, в което влизаше и четвъртинка вино. Ирис си поръча яйца на очи с шунка, Жозефин — зелена салата и кисело мляко.

— Видях се със Серюрие… издателя — подхвана Ирис. — Прочел е и…

— И? — попита Жозефин със свито сърце.

— И… във възторг е от идеята та, във възторг е от двайсетте страници, които ми даде, засипа ме с комплимента и… и… — отвори си чантата, извади плик и го размаха. — Даде ми първата част, аванса. Половината от петдесетте хиляди евро… ще ми даде останалите, когато му връча целия ръкопис. Веднага та написах чек за двайсет и пет хиляди евро, готово, пито, платено.

Тя подаде плика и Жозефин го пое с безкрайно уважение. Докато затваряше чантата си, в ума й изникна неочакван въпрос.

— Как ще подадеш данъчна декларация?

— Имаш малко салата по зъбите — прекъсна я Ирис. — Почисти ги.

Жозефин се подчини, но пак зададе въпроса си.

— Не се безпокой, Филип няма да разбере. Той не се занимава, попълва ги счетоводител, но така или иначе, плащаме толкова много данъци, че тази сума няма да промени кой знае колко нещата!

— Сигурна ли си? А мен ако ме питат откъде са тези пари?

— Ще кажеш, че са подарък от сестра та, която е фрашкана с мангизи.

Жозефин колебливо изкриви уста.

— Престани да се тревожиш, Жо. Възползвай се, възползвай се… Нима не е прекрасно? Нашият проект е одобрен, и то с поздравленията на комисията.

— Още не мога да повярвам. А та ми говориш за майка ни, тази проклетия! Представяш ли си, Ирис? Одобрил е идеята ми! И е подписал чек за двайсет и пет хиляди евро ей така, за едната идея!

— И за двайсетте страници текст… Началото е много интригуващо. Разпалва интерес към продължението…

За миг Жозефин изпита желание да си поръча едно кисело зеле с колбаси, за да отпразнува събитието, но не се поддаде на изкушението.

— Не е ли гениално моето сестриче? — попита Ирис, в очите й проблесна жълта светлина. — Ще станем богата и прочута!

— Богата аз, прочута та!

— Неприятно ли ти е?

— Не… Напротив. Ще напиша каквото ми е на сърце и никой няма да знае, че съм аз. Това ме освобождава от тонове притеснения, кълна ти се! Ако трябва да ме дават и по телевизията, направо бих се скрила под леглото.