Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— На мен пък ще ми е забавно. Омръзна ми да бъда скромната съпруга, Жо, не мога повече… — Ирис се замисли, умълча се като Жозефин, която бе вперила поглед в чантата си. След това продължи да яде и се плесна по челото. — За малко да забравя. Исках да ти покажа една статия, която нося за теб… — пъхна ръка в чантата си и извади сгънат на две вестник, който деликатно отвори и потърси с поглед нужния пасаж. — Ето, намерих! Става дума за портрет на Джулиет Луис, нали я знаеш, някогашната киноактриса… тоест тя е някъде към трийсетте, но никой не й предлага роли и си е сменила амплоато, станала е певица. Слушай какво пише във вестника! „Сега Джулиет Луис пее с рок група, наречена «Джулиет енд дъ Ликс», тоест «Джулиет и Близачите»“ — самото име предполага много емоции, особено ако се вярва на младия пресаташе на групата, който потвърди, че Джулиет се появява на сцената в оскъдни гащички, направо прашки. „Да, случва се тя да си покаже малко задника — твърди въпросният младеж Крис точно когато Джулиет се насочва към нас и го подканва да тръгват с дрезгавия глас, който добре познаваме…“

— Намирам го адски тъпо…

— А аз съм готова да се включа в играта!

— Да си показваш прашките?

— Да измислям разни такива работи, за да се продава книгата.

Жозефин изгледа сестра с притеснение: дали не прави огромна глупост, като й е станала съучастник.

— Ирис, сериозно ли говориш?

— Да, глупачето ми. Ще направя истинско шоу… Шоу, което ще изпипам до последната подробност, твърдо съм решена да се наложа. Серюрие непрекъснато ми повтаря: „С вашите очи, с връзките ви, с вашата хубост…“ Всичко това накуп струва доста повече от танцуващите ти по клавиатурата пръстчета и голямата ти ерудиция! За продажбите, искам да кажа, за продажбите… — тя отметна назад дългата си черна коса, разпери ръце нагоре, сякаш да благодари на небесата, и въздъхна. — Толкова се отегчавам, Жо, толкова се отегчавам…

— Затова ли го правиш? — плахо попита Жо.

Ирис се опули учудено.

— Ами да… За какво друго?

— Именно. Бих искала да разбера. Оня ден във влака ти ми каза, че те спасявам от някаква необмислена постъпка… Дори употреби думата „тресавище“, затова се чудя…

— А! Така ли съм казала? — тя сви устни, сякаш Жозефин й напомняше нещо неприятно.

— Точно това ми каза… и смятам, че имам право да знам.

— Как се палиш, Жо. Право да знам!

— Ами да… Набутвам се с теб в някаква авантюра и ми се струва справедливо да знам твоите козове.

Виж я ти Жозефин, колко се е променила! По-дръзка е станала, по-заядлива. Ирис разбра, че не може да запази тайната си, и с дълбока въздишка, без да поглежда към Жо, заобяснява:

— Правя го заради Филип… Имам чувството, че се е отчуждил от мен, че вече не съм осмото чудо на света… Страхувам се да не ме изостави и реших, че ако напиша книга, ще си го върна.

— Защото го обичаш, така ли? — попита Жозефин с надежда в гласа.

Ирис й хвърли поглед, в който се смесваха съжаление и раздразнение.

— Може и така да се каже. Не искам да ме напусне. На четирийсет и четири съм, Жо, няма да намеря друг като него. Кожата ми ще се набръчка, гърдите ми ще увиснат, зъбите ми ще пожълтеят, косата ми ще оредее. Държа на живота, който ми осигурява, държа на апартамента, на вилата в Мьожев, на пътуванията, на лукса, на златната кредитна карта, на общественото си положение като госпожа Дюпен. Както виждаш, честна съм с теб. Няма да понеса да се върна в най-обикновения незначителен живот без пари и без връзки, без пътешествия… А и в края на краищата може би го обичам! — тя отмести чинията си и запали цигара.

— Ти пушиш? — попита Жозефин.

— Това е част от ролята! Тренирам. Жозиан, секретарката на Шефа… Имаше някакъв стар пакет отпреди, отказала е цигарите, тя ми ги даде.

Жозефин си спомни перона на гарата: Шефа целуваше секретарката си, тържествено и благоговейно я настаняваше във влака, сякаш даваше свето причастие. Не беше споменала нито дума никому. Потръпна при мисълта за майка си — какво ще стане с нея, ако Шефа я напусне заради друга жена?

— Страх те е, че ще те напусне? — тихо попита тя Ирис.

— Подобна мисъл изобщо не ми беше минавала през ума… обаче от известно време, да, страхувам се. Чувствам как се отдалечава от мен, вече ме гледа с други очи. Дори изревнувах на Коледа, двамата се държахте като съзаклятници. На теб ти говори с повече уважение и сърдечност, отколкото на мен…

— Пълни глупости!

— Уви, не… Аз съм безжалостно трезвомислеща. Имам много недостатъци, но не съм сляпа. Чувствам кога съм интересна на някого и кога не съм. Не понасям да се отнасят към мен с безразличие.