Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Ще полудея! — възкликна Жозиан.

— Я ми кажи, да не ми се привижда — или Марсел си е присадил коса?

— Не ти се привижда. Освен това веднъж седмично ходи в някакъв институт за разкрасяване да му почистват кожата! Иска да бъде най-красивият татко на света…

— Колко сладко!

— Не, Жинет, обезпокоително е!

— Добре, ще ми дадеш ли бордерото за доставка, за което те бях помолила? Пристигна пратката и Рьоне иска да я проверя…

Жозиан порови из листовете, натрупани върху папката, откри формуляра, от който имаше нужда Жинет, и й го връчи. На излизане от стаята на Жозиан Жинет се размина с Шавал.

— Тя тука ли е? — попита той, без дори да я поздрави.

— „Тя“ си има име, ако не знаеш.

— О, я стига! Няма да я изям приятелката ти.

— Внимавай, Шавал, внимавай!

Той я избута с рамо и влезе при Жозиан.

— Е, хубавице, още ли си падаме по старците?

— Твоя работа ли къде си намествам задника?

— Спокойно! Не се пали толкова! Той тука ли е? Може ли да го видя?

— Изрично предупреди да не го безпокоя по никакъв повод.

— Дори в случай, че му нося важна новина?

— Точно така.

— Дори новината да е много важна?

— Става въпрос за голяма риба. Не можеш да се мериш с него, чироз такъв…

— Така си мислиш ти.

— И съм права! Ще дойдеш, когато пожелае да те приеме…

— Тогава ще се окаже прекалено късно…

Той се престори, че си тръгва, но очакваше Жозиан да го повика обратно. Тъй като тя не помръдна, засегнат се обърна и попита:

— Не искаш ли да разбереш за какво става дума?

— Ти не ме интересуваш вече, Шавал. Струва ми огромно усилие дори да вдигна поглед към теб. Тук си от десет минути и вече ме хващат спазми.

— О, какви ги приказва малката яребичка! Откакто се върна в леглото на великия шеф, се е самозабравила, ще се пръсне от необуздани претенции.

— Най-вече си живее спокойно. А това, малкият, е по-важно от всичките креватни гимнастики на света! Живея си и си гледам кефа!

— Една от радостите на старостта.

— О, я стига дрънка! Това, че си само три години по-млад от мен, хич не те прави сукалче! И теб няма да те подмине подаграта.

Той самоуверено се усмихна. Тънките мустачки, които оформяше със самобръсначката, се вирнаха и заприличаха на островърха шапчица.

— По-добре да те светна — небрежно подхвърли той. — Омитам се оттук! Предложиха ми да оглавя представителството на ИКЕА във Франция и вече дадох съгласието си…

— До теб ли допряха! Да не искат фирмата им да фалира?

— Хили се, хили се! Ти беше първата, която предложи да ме повишат. Значи не съм чак толкова зле. Те ме намериха, скъпа! Не се наложи да си мръдна дори малкото пръстче, дойдоха на крака да ми направят предложение. Двойно по-висока заплата, куп предимства, позлатиха ме и казах „да“. Понеже съм почтен човек, дойдох да предупредя Стария. Но ти ще му го кажеш, когато ви остане малко свободно време в леглото… И след това ще се разберем кога да уредим нещата. Колкото по-скоро, толкова по-добре, нямам желание да гния тук. Вече чувствам, че започвам да плесенясвам, и ставам много раздразнителен… Ще ви застрелям и двамата от упор, любима моя! От упор!

— Ужасно ме уплаши, Шавал, направо тръпки ме побиха. — Изгледа го високомерно.

— А! И като стана дума за тръпка… сутринта се запознах с госпожица Ортанс. Малката е готино парче! Така си върти задничето, че може кораб да потопи…

— Тя е на петнайсет.

— И к’во… изглежда като на двайсет! Кофти удар по самочувствието, а? Както си близо до критическата…

— Омитай се, Шавал, изчезвай! Ще му предам и той ще те повика…

— Както желаете, драга ми госпожо, и… внимавай, кротко с виаграта! — изхили се злобно и излезе.

Жозиан сви рамене и надраска бележка за Марсел: „Среща с Шавал. Има предложение от ИКЕА. Дал е съгласие…“ Спомни си, че преди по-малко от година се въргаляше в прегръдките на Шавал. „Има нещо злобно и порочно в него, което привлича и подлудява. Защо добродетелта не ми действа по същия начин? Сигурно и аз съм порочна…“

„Проблемът с изнасянето на производството в чужбина — разсъждаваше Марсел, без да изпуска от поглед присвитите малки очи на украинеца, седнал срещу него, смачкан в овехтялото си пепитено палто — е този, че се налага непрекъснато да се прибягва до него. Тъкмо си попаднал на някое изгодно място с ниски надници, където социалните осигуровки не съществуват и можеш да експлоатираш на воля работната ръка, и хоп, страната вземе, че се присъедини към Европа или нещо подобно и кранчето секва.“ Той се занимаваше само с това — да мести насам-натам заводите си, да търси посредници, които да му продават сградите заедно с персонала, да раздава подкупи наляво и надясно, да свиква с местните обичаи… Едва се настаняваше, и се налагаше да се изнася. Все по на изток. Движеше се в посока срещу слънцето. След Полша и Унгария дойде ред на Украйна. Най-добре направо да отиде в Китай! Само че Китай е много далеч. Вече беше направил няколко завода там и знаеше колко е трудно. Нуждаеше се от помощник. А Марсел младши се бави и го няма никакъв! „Не мога да издържа, докато стане пълнолетен.“