Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Откъде е разбрала?

— От адвокат Вибер… Били са заедно на кафе. Беше малко засегната, че нищо не си й казал, така че би трябвало може би да…

— Добре, обещавам. Не исках да смесвам семейството и работата. Имаш право. Глупаво постъпих. А не е някаква страшна тайна, нали? С теб май много не ставаме за конспиратори! Не можем да лъжем убедително…

Последното ужасно я смути.

— Няма от какво толкова да се изчервяваш, Жо! Ще й кажа, обещавам. Налага се, щом ще тръгвам от нулата! — и се разсмя.

Тя го изгледа смутено и излезе от кабинета му.

„Каква странна жена, помисли той. Толкова различна от сестра си! Сякаш са я подменили в родилното и семейство Плисоние са си тръгнали с чуждо бебе. Не бих се учудил, ако се окаже така. Как ли би реагирала Анриет! Направо ще й хвръкне вечната й шапка.“

Каролин Вибер бутна вратата и влезе.

— Е, подготви ли стратегия по случая?

— Не, размечтах се. Нямам никакво желание за работа. Смятам да поканя сина ми на обяд, защото е сряда!

Каролин Вибер го изгледа с увиснало чене и набра мобилния на Александър, който нададе радостен вик — баща му щеше да го заведе в любимия му ресторант. Филип Дюпен натисна бутона за високоговорителя, за да изпълни радостта на сина му цялата стая.

— А след това, момчето ми, ще отидем на филм по твой избор.

— Не — отсече Александър, — ще идем в Булонския лес, за да се упражнявам да вкарвам голове.

— В такова време? Да плонжираш в калта!

— Да, татко! Ще стреляш и ако успея да спасявам ударите във вратата, ще ми казваш браво!

— Добре, ти решаваш.

— Йес! Йес!

Адвокат Вибер допря пръст до слепоочието си и го завъртя, в смисъл че Филип напълно е откачил.

— Френските чорапи ще почакат, имам среща със сина си.

Отначало чу шума от стъпките си във входа. Стените с бледожълти фаянсови плочки, синият бордюр на голямото огледало, в което човек се виждаше в цял ръст, пощенската кутия, все още с визитната картичка с имената на двамата, господин и госпожа Антоан Кортес, Жозефин не беше я махнала. После миризмата на асансьора. Миризма на цигари, на стар мокет и амоняк. И най-накрая шумът от стъпките му на площадката на техния етаж. Ключовете му ги нямаше. Вдигна ръка и почука. Сети се, че когато напусна, звънецът май се беше повредил. Може вече да го е поправила. Понечи да звънне, за да провери, но Жозефин бе отворила вратата.

Стояха един срещу друг. Почти година, сякаш казваха очите им, докато се оглеждаха взаимно. Преди година бяхме прекрасна двойка. Семейство с две малки момичета. Какво се случи, та всичко стана на парчета? И двамата учудено си задаваха този въпрос. „Как се промениха нещата за една година — каза си Жозефин, загледана в набръчканата кожа около очите на Антоан, в тънките спукани венички по лицето, в гънките, набраздили челото. — Започнал е да пие, ясно, това подпухнало лице с червени петна…“ „И все пак нищо не се е променило — си помисли Антоан, посегнал да погали русите кичури, обрамчили по-стегнатото и отслабнало лице на Жозефин. — Красива си, любима“ — искаше да й прошепне. „Изглеждаш уморен, друже“ — щеше да му каже тя, но се въздържа.

От кухнята се носеше силна миризма на пържен лук.

— Правя пиле с лук за вечеря на момичетата, умират си за това ядене.

— Тъкмо се чудех тази вечер дали да не ги заведа на ресторант, от толкова време не…

— Ще се зарадват. Нищо не съм им казвала, не знаех дали…

Дали си сам, дали си свободен за вечеря, дали онази жена не е с теб… Тя замълча.

— Сигурно много са се променили! Добре ли са?

— В началото беше малко трудничко…

— А училището?

— Не получи ли бележниците им? Бях ти ги изпратила…

— Не. Може да са се загубили…

Искаше да седне и да помълчи. Да я наблюдава как прави пилето с лук. Жозефин винаги му действаше така, успокояваше го. Имаше тази дарба, както някои хора имат дарбата да лекуват с ръцете си. Искаше му се да си почине от заплашителния обрат, който вземаше животът му. Имаше чувството, че се разтрошава. Чувстваше как цялото му същество се рее и се разпада на хиляди отделни личности, които му се изплъзват. На хиляди непосилни отговорности. Идваше от среща с Фожрон. През десетте кратки минути на разговора им банкерът бе отговорил на три телефонни позвънявания. „Извинявайте, господин Кортес, но е важно…“ Защото аз не съм важен, едва не извика той в последен порив на негодувание. Беше се сдържал. Бе изчакал Фожрон да върне слушалката на мястото й, за да продължат разговора. „Но жена ви се справя много добре! Нямам никакви проблеми с вашите сметки. Най-добре ще е да говорите с нея… Защото това все пак е семейна работа, а вие изглеждате много сплотено семейство.“ След което бе прекъснат от ново позвъняване. „С ваше позволение.“ И даже не помисли да се извинява. При третото направо вдигна. Накрая стана и му подаде ръка, повтори, че „няма никакъв проблем, господин Кортес, след като жена ви е насреща“. Антоан си тръгна, без да му изложи проблема си с господин Уей.