Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Жозефин, какво правят хората, които успяват? Дали просто имат късмет, или знаят някаква рецепта?

— Не вярвам да съществува рецепта… Това, което трябва да се направи в началото, е да се избере подходящ костюм, в който да се чувстваш удобно, и с годините постепенно да го уголемяваш, да го напасваш, за да ти е по мярка. Постепенно, Антоан… Защото ти си много припрян. Ти веднага си представяш работата завършена и прескачаш всички дребни подробности, които са от значение. Човек не успява отведнъж, реди камък по камък… Когато се прибереш при крокодилите, научи се да правиш нещата едно по едно, по реда, по който идват, и едва по-късно започни да мислиш за нещо по-голямо и още по-голямо… Ако напредваш бавно, ще издигнеш постройката, ако много бързаш, тя ще се срути…

Той следеше всяка нейна дума, както изпадналият в беда не изпуска от поглед движенията на спасителя, притекъл се на помощ.

— То е същото като с алкохола… Всяка сутрин, отваряйки очи, си казваш: няма да близна до довечера. Не си казваш: няма да близна никога. Това обещание е прекалено силно. По една малка крачка всеки ден… и ще се справиш.

— Работодателят ми, китаецът… не ми плаща.

— А как се издържаш?

— С парите на Милен. Затова не можех да плащам заема.

— О, Антоан…

— Смятах да се разбера с Фожрон, да ми помогне да намеря решение, а той изобщо не ме изслуша…

— А на китайците плащат ли им?

— Да, жълти стотинки, но им плащат. Те са на отделна сметка. Няма да тръгна да им крада от париците.

Жозефин се замисли, потраквайки с лъжичката по чашката с кафе.

— Трябва да се махнеш! Да го заплашиш, че ще напуснеш…

Антоан се смая:

— А какво ще работя, ако напусна?

— Ще започнеш работа тук или на друго място… нещо дребно… малко по малко…

— Изключено! Там съм поел изцяло нещата. Освен това съм прекалено стар.

— Добре ме чуй, Антоан: тези хора са свикнали да се подчиняват на силата. Ако останеш и продължиш да работиш, без да ти плащат, как искаш да те уважават? Ако се махнеш и го оставиш да се оправя с крокодилите, той начаса ще ти изпрати чека! Помисли… Очевидно е. Няма да рискува живота на хиляди крокодили… Защото той самият ще се окаже притиснат!

— Може да си права…

Той въздъхна, сякаш предварително изтощен от схватката, в която се налагаше да влезе с господин Уей, стегна се и повтори: „Права си, така ще постъпя.“ Жозефин стана да намали котлона, извади парчетата от пилето и ги сложи да се позапържат в тенджерата. Миризмата на пилешко извади Антоан от унеса.

— Толкова лесно изглежда, когато говоря с теб. Толкова лесно… Променила си се.

Хвана Жозефин за ръката. Силно я стисна, пошепна й няколко пъти „благодаря ти“. Звънна се. Момичетата се прибираха.

— Стегни се сега! Усмихни се, бъди весел… Не бива да разберат. Тази работа не ги засяга. Съгласен ли си?

Той кимна.

— Може ли да ти се обаждам, ако нещата не вървят?

За миг тя се поколеба, но понеже той я гледаше умолително, тя също кимна.

— Не оставяй само Ортанс да говори цяла вечер… Обръщай внимание на Зое. Тя винаги отстъпва пред сестра си.

Той леко се усмихна, пак кимна с разбиране.

Преди да излязат, Антоан я попита:

— Ще дойдеш ли с нас? — но Жозефин отговори:

— Не, имам работа, забавлявайте се и не закъснявайте много, утре момичетата са на училище!

Затвори външната врата и първо се разсмя. „Трябва да опиша тази сцена — си каза — и да я включа в книгата. Не знам точно на кое място, но знам, че изживях чудесен момент, когато емоцията на героя задвижва действието. Прекрасно е, когато действието идва отвътре, когато не е изкуствено привнесено…“

Седна на компютъра и започна да пише.

През това време Милен Корбие тъкмо влизаше в стаята си в хотел „Ибис“ в Курбвоа. Антоан бе направил резервация на името на господин и госпожа Кортес, нещо, което преди година щеше страхотно да я впечатли, а сега й беше съвсем безразлично. Едва успя да пъхне ключа в ключалката, толкова много се беше се натоварила. Бе обиколила всички големи супермаркети, за да се снабди с евтина козметика. От няколко седмици в ума й се въртеше идеята да научи китайките от „Кроко Парк“ да използват грим и да завърти бизнес с козметика. Да купува от Франция фон дьо тен, туш за мигли, лак за нокти, сенки за очи и пудра, червила всякакви и да ги продава там с печалба. Направи й впечатление, че когато беше гримирана, китайките вървяха подире й, шепнеха си зад гърба й и я питаха на неправилен английски как да се снабдят с червено, зелено, синьо, розово, с кремаво, бежово-розово, с „какао за миглите“. Сочеха с пръст очите, миглите, устните, кожата на Милен, хващаха я за ръката, за да помиришат крема й за тяло, докосваха косата й, мачкаха я, възклицаваха от вълнение. Милен ги гледаше, слаби и жалки в прекалено широките шорти, с груба кожа, сивкав тен, уморени лица. Бе забелязала, че са луди за гримове, за кутийките, на които пише „Paris“ или „Made in France“. Бяха готови да й платят висока цена за тях. Така се роди идеята й да отвори салон за красота в „Кроко Парк“. Щеше да им предлага почистващи маски и разкрасяващи процедури, да им продава донесените от Париж козметични продукти. Щеше да изчисли цените внимателно, за да покрива пътните разноски, а и да е на печалба.