Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Флорин се оттегля.

„Сега описвам стаята й: раклите, завесите, столовете и табуретките, леглото.“ Раклите и сандъците имат много заключалки. Който държи ключовете на сандъците, се радва на голямо доверие в семейната йерархия. След като гостите се разотиват, от стаята си Флорин чува родителите й да си говорят в съседната стая. Майка й обича да се оплаква: „Нямам какво да облека, ти ме пренебрегваш… Еди-коя си е по-хубаво облечена от мен, друга е по-уважавана, станала съм за посмешище…“ Тя хленчи непрекъснато, а съпругът й мълчи. Тази вечер обаче говорят за нея. Всяка девойка от добро семейство меси хляба, оправя леглата, мие, готви, плете, шие и бродира кесии за пари. Всички решения се вземат от родителите, а тя е длъжна да им се подчинява.

„Тя ще се омъжи за Гийом Дългата сабя — повтаря майка й, — аз няма да отстъпя.“

Баща й мълчи.

На другата сутрин Флорин слиза в кухнята и бавачката й губи съзнание. Майка й притичва и припада на свой ред! Флорин си е обръснала главата и упорито повтаря: „Няма да се омъжа за Гийом Дългата сабя, искам да отида в манастир.“

Майка й се съвзема и я заключва в стаята й.

Всички са възмутени, силят се упреци и наказания. Отнемат й ключовете от сандъците с дрехите й, лишават я от свобода, натирват я в кухнята, окъсана и опърпана като последно слугинче. Флорин е много красива. Флорин е прекрасна. По неин адрес не плъзват никакви клюки, свещеникът е категоричен. Тя се изповядва три пъти седмично. Ще стане идеална съпруга. Окуражени, родителите й се надяват тя да има сполучлив брак.

Държат я заключена у дома. Майка й, баща й, прислугата не я изпускат от очи. Уединената и мълчаливо вършена домакинска работа ще прогони нелепите бълнувания от главата на малката лудетина. Държат я далеч от прозорците, които са под постоянно наблюдение, защото крият опасности за моминската добродетелност. Отворени към улицата, скрити зад щорите, те позволяват най-страшните волности. От прозореца се гледа, завързва се разговор, шпионира се.

Славата на Флорин стига до Гийом Дългата сабя. Той изразява желание да я види. Майка й я забулва с бродиран воал и безброй дрънкулки, за да не се забележи обръснатата й глава.

Срещат се. Гийом Дългата сабя е заслепен от безмълвната красота на Флорин и от фините й прекрасни ръце. Прави й предложение. Флорин е длъжна да се подчини. Тя решава, че това ще бъде първата й крачка към смирението.

Сватбата. Гийом прави голяма сватба. Заповядал е да издигнат огромен подиум с маси, на които петстотин души гуляят и се веселят в продължение на осем дни. Мястото е украсено с гоблени, скъпо обзавеждане, оръжия, източни тъкани. В разлати купи горят благовония. Над главите на гостите е опънато огромно светлосиньо покривало, избродирано с гирлянди от зеленина и рози. Поставката за съдовете е изработена от сребро с ажурни украси. Подът е застлан със зелени клонки. В кухните се трудят петдесет готвачи и помощници. Поднесените ястия са безчет. Младоженката носи диадема, украсена с паунови пера, на цена колкото пет-шест годишни заплати на майстор зидар. Тя прекарва целия сватбен ритуал със сведен поглед. Подчинила се е. Дала е обет пред Господ да бъде добра съпруга. Ще изпълни дадената дума.

„Тук — си казва Жозефин — ще опиша първите дни от живота на младоженката Флорин. Първата й брачна нощ!“ Тези жени, още деца, оставяни в ръцете на грубите воини, които нямали никаква представа за женските копнежи… Тя трепери, защото е само по риза. „Може би Гийом ще е нежен… ще видя дали да го опиша така, че да буди симпатия у читателя!“ Докато е женен за Флорин, Гийом Дългата сабя преуспява и става още по-богат. Как? Трябва да го обмисля…

Втория съпруг, тя го…

На вратата се звънна. Никак не й се отваряше. Кой ли идва да й досажда? На пръсти отиде до вратата и погледна през шпионката. Ирис!

— Отвори, Жо, отвори. Аз съм, Ирис.

Жозефин неохотно отвори. Ирис се разсмя.

— Как си облечена! Като слугиня.

— Ами… Работя…

— Идвам само да видя докъде си с книгата ми и как е нашата героиня.

— Обръсна си главата — измърмори Жозефин, която с удоволствие би обръснала главата на сестра си.

— Искам да прочета! Искам да прочета!

— Слушай, Ирис, не знам дали… Много съм заета.

— Няма да се заседавам, обещавам. Само минавах оттук.

Отидоха в кухнята и Ирис се наведе над екрана. Зачете се. Мобилният й телефон звънна и тя отговори. „Не, не, не ми пречиш, при сестра ми съм. Да! В Курбвоа! Представяш ли си! Взех си компас. И паспорта! Ха, ха, ха! Не! Наистина ли? Разказвай… Това ли казал! А тя, тя какво?“