Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Значи тя ще има петдесет бебета!

— Не, защото някои ще умрат още в яйцето, други ще бъдат изядени от хищниците. Мангусти, змии, други животни. Те дебнат и когато майката отсъства, идват да претърсват гнездото.

— А след като се родят?

— Мама крокодилка ги взема много нежно с муцуната си и ги пуска във водата. Придружава ги в продължение на месеци, понякога една-две години, за да ги пази, но те сами си намират храна.

— Това са прекалено много деца, как се грижи за всичките?

— Деветдесет и девет процента от крокодилчетата умират в ранна възраст. Такъв е законът на природата…

— А майката, на нея мъчно ли й е?

— Тя е наясно със закона… затова се бори за оцелелите бебета.

— Ама сигурно й е мъчно. Изглежда добра майка. Прави големи усилия. Като мама, и тя прави големи усилия заради нас. Много работа…

— Имаш право, Зое, майка ти е страхотна.

— Тогава ти защо си отиде?

Тя беше спряла, бе вдигнала шапката си и го гледаше сериозно.

— Няма да разбереш. Когато сме деца, мислим, че животът е прост, логичен, но като пораснем, виждаме, че е нещо по-сложно… безкрайно много обичам майка ти, обаче…

Той не знаеше какво да каже. И той си задаваше същия въпрос като Зое: защо беше напуснал дома си? Щом онази вечер след ресторанта, като доведе момичетата, изпита желание да остане с Жозефин. Да си легне, да заспи и животът да продължи както по-рано, спокоен и приятен.

— Сигурно е сложно, след като дори ти не можеш да го обясниш… Аз не искам никога да пораствам! Щото ще имам само неприятности. Или пък да порасна, но да не ставам възрастна…

— Точно в това е проблемът, скъпа моя: да се научи човек как да стане и възрастен, и добър човек едновременно. Нужни са години, докато се научи, а понякога така и не се научава… Прекалено късно разбира, че е извършил някаква глупост.

— С дрехите ли спиш, когато спиш с Милен?

Антоан се сепна. Въпросът го свари неподготвен. Хвана отново дъщеря си за ръчичка, но тя я издърпа и пак го попита.

— Защо питаш? Има ли значение?

— Любиш ли се с Милен?

Той запелтечи:

— Е, Зое, не е твоя работа!

— Напротив! Ако се любиш с нея, ще имаш много бебета, а пък аз не искам…

Той клекна, прегърна я и нежно й пошепна на ухо:

— Не искам да имам други деца освен Ортанс и теб.

— Обещаваш ли?

— Обещавам… Вие сте двете ми любими момичета и изпълвате цялото ми сърце.

— Тогава трябва да спиш облечен!

Той не посмя да я излъже, просто реши да смени темата.

— Не си ли гладна? Не искаш ли хубава закуска с яйца, шунка, филийки с конфитюр?

Тя не отговори.

— Да се връщаме… А?

Тя кимна. Имаше съвсем сериозен вид. Сякаш се беше замислила. Антоан я наблюдаваше, опасяваше се от друг притеснителен въпрос.

— Милен меси хляба тук. Ужасно е вкусен, понякога е препечен, но…

— И Александър се безпокои за родителите си. По едно време престанали да спят заедно и Александър ми каза, че вече не правели любов!

— А как е разбрал?

Тя се засмя и хвърли на баща си поглед, който означаваше: „Да не ме мислиш за бебе?“

— Защото вече не чувал никакви шумове в стаята им! Така се разбира.

Антоан си отбеляза, че трябва да внимава, докато дъщерите му са тук.

— И това го обезпокоило, така ли?

— Да, защото след това родителите се развеждат…

— Не винаги, Зое. Не винаги… Ето, мама и аз още не сме разведени.

Той млъкна. По-добре да смени темата на разговор, за да избегне други смущаващи въпроси.

— Да, но то е все също… Вече не спите заедно.

— Как намираш стаята си тук, харесва ли ти?

Тя направи гримаса и отговори:

— Да, не е зле, става.

Върнаха се в къщата, без повече да разговарят. Антоан отново хвана Зое за ръка и този път тя не я издърпа.

Прекараха следобеда на плажа. Без Милен, тъй като тя отваряше магазинчето си в четири часа. Антоан се стресна, когато Ортанс съблече тениската и пареото — имаше тяло на жена. Дълги крака, фина талия, закръглено дупе, малко, нежно, но мускулесто коремче, гърдите й аха да изскочат от горнището на банския. Тяло и походка на жена. Начинът, по който вдигна дългата си руса коса и я завърза, по който намаза с крем бедрата, раменете и врата си, го смути. Извърна поглед и огледа плажа, за да види дали наоколо няма мъже, които да я зяпат. Въздъхна с облекчение, защото видя, че са едва ли не единствените на пясъка с изключение на няколко деца, които си играеха в морето. Шърли забеляза смущението му и заяви:

— Смайващо, нали? Ще подлуди мъжете! Само като я види, синът ми губи и ума, и дума.