Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Тя стана и отиде в стаята на Жозиан да копира намереното. Докато машината си вършеше работата, се почуди защо ли Шефа пази всичките тези сметки. Дали не ги е плащал със служебни пари? Ако така се окаже, попада под ударите на закона. Злоупотреба с фирмени средства — щеше да го притисне поне по два параграфа!

Върна се обратно в кабинета и продължи да тършува. Може би имаше още съмнителни пликове. Кракът й докосна някакъв кашон под бюрото. Наведе се, издърпа го, отвори го и пред погледа и се разкри изумителна гледка: десетки бебешки ританки, сини, розови, бели, от памук и коприна, лигавничета, ръкавички без пръсти, за да не си драскат бебетата лицата, вълнени чорапки във всички цветове, луксозни одеялца, швейцарски, френски, английски каталози за люлки, бебешки колички, всевъзможни видове и форми дрънкалки за окачване над леглото на ангелчето. Прерови до дъно кашона и потъна в размисъл. Подготвя се да пусне на пазара колекция бебешки дрешки! Копия на най-прочутите марки, които щеше да произвежда евтино в Китай или другаде. На лицето й се изписа отвращение. Дъртият Гробз се насочва към нови пазари. Ориентирал се е към бебетата. Жалка работа! Тя затвори кашона и го натика обратно под бюрото с върха на елегантната си обувка. Нека така се утешава, че е останал без деца! Старостта е патетична възраст, човек губи чувство за благоприличие, а би трябвало, напротив, да се научи да се отказва от някои неща. Един Господ знаеше колко й бе досаждал с копнежа си за дете… Но тя не се поддаде! Остана по-твърда от стомана. Бездруго й беше трудно да понася мераците му, да чувства как късите му кебапчести пръсти мачкат гърдите й… Отвратена изкриви лице, но се сепна навреме. Карай! Онова време бе минало, беше го поставила на мястото му.

Слезе по стълбите. Страхуваше се да взема асансьора, когато беше сама. Един път остана заклещена в него и само дето не умря от ужас. Задушаваше се, отворила широко уста като риба на сухо, въртеше глава, хриптеше, не можеше да си поеме дъх. Наложи се да си свали шапката, да си разкопчае блузата, да махне една по една фибите от кока и да си разпусне косата, за да глътне малко въздух, и пожарникарите, повикани на помощ, извадиха от кабината паникьосана и агонизираща старица. Приключението продължи повече от час и тя никога нямаше да забрави обърканите погледи на служителите, когато излезе, залитайки. Дълго след това не стъпи в службата.

В двора чу дивашката музика, която се лееше от прозорците на жилището на Жинет и Рьоне, и някакъв мъж, вероятно натряскан, се показа и кресна по неин адрес:

— Ей, дърто! Ела да танцуваш туист с нас! Момчета, бързо елате да видите дъртачката с капела на главата как си плю на петите!

— Затваряй си устата, Режис! — изрева друг мъжага, очевидно Рьоне. — Това е баба Гробз.

Тя сви рамене и ускори крачка, стиснала под мишница изобличаващия плик с документи. „Подигравайте се колкото си щете, пипнах ви до един и няма да се отървете лесно.“ Изруга и се помоли веднага да хване такси и да скрие трофея на сигурно място в сейфа в своята стая.

— Затова ли не те виждаме никъде? Затворила си се и пишеш, така ли?

Ирис я погледна със загадъчна физиономия и кимна. Пренесе се мислено в кухнята на Жозефин и описа творческите си мъки на Беранжер, слисана от метаморфозата на своята приятелка.

— Изтощително е, да знаеш. Ако можеше да ме видиш само! Почти не излизам от стаята. Кармен ми носи храна. Принуждава ме да хапна, защото изобщо забравям да ям!

— Вярно е, отслабнала си…

— Всички тези действащи лица в главата ми! Напълно са ме обсебили. По-истински са от теб, Александър или Филип! Ето, седя насреща ти, но не съм тук! Всъщност съм с Флорин, това е името на моята героиня.

Беранжер слушаше със зяпнала уста.

— Не мога да спя. Нощем ставам, записвам си разни неща. Само за това мисля. Трябва да намирам за всеки собствен начин на изразяване, да развивам образа, защото така се развива и повествованието, така изглежда естествено, а не като лепнато. Разказът трябва да се лее, да не се чувства никакво усилие, та читателят да потъне в него и да се наслаждава. Да има недоизказани неща, елипси…

Беранжер не беше много сигурна, че разбира това с „елипсите“, но не се осмели да попита Ирис.

— А как пишеш за средновековието?

— За дванайсети век, мила! Истински обрат в историята на Франция. Накупила съм много книги и чета, чета. Жорж Дюби, Жорж Дюмезил, Филип Ариес, Доминик Бартелеми, Жак льо Гоф… чета и Кретиен дьо Троа, романите на Жан Рьонар и големия поет на дванайсети век Бернар дьо Вантадур. — На лицето й се изписа угриженост, тя сведе глава, сякаш това огромно знание натежаваше на крехките й рамене. — Един пример: знаеш ли как са наричали сластолюбието в онези времена?