Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

В работата над романа Жозефин си служеше с прототипи. Използваше и характерни черти, и мимолетни впечатления. Нямаше нужда описанието да е съвсем точно. Беше използвала например образа на баща си, за да създаде бащата на Флорин. И най-сетне го опозна истински. Спомняше си как се беше възхищавала от него като дете и му прощаваше игрите на думи, защото бе разбрала, че той прибягва до тях за отпускане и отмора. Прибираше се вкъщи угрижен и уморен, затова се изкушаваше от лесните си каламбури. В съзнанието й изплуваха откъслечни спомени. Сега вече разбираше мълчанията, непонятните за нейната възраст думи. Казваше си, че почита труда, законите и авторитетите именно защото баща й олицетворяваше тези морални ценности. „Не съм бунтарка, не съм борбена, наследила съм неговото смирение. Уважавам този тип житейско поведение. Харесва ми да се възхищавам. Харесвам хората, които стоят по-високо от мен, вероятно защото съм дъщеря на баща си. Вече разбирам, че мълчанието му е било неговият начин на борба, на търсене. Като срещам хора, които не очакват нищо, не търсят нищо, си давам сметка чрез контраста за душевното богатство на баща ми. Той е от хората, които винаги се стремят към нематериалното. Затова изпитвам нужда от рицари, от крале просяци, от атмосферата на онези далечни времена, в които учението на свети Бенедикт е проповядвало смирението.“

Понякога изникваха спомени, които не можеше да си разтълкува. Те като плаващи по водата дървета създаваха картина, която тя не успяваше да разгадае. Мълчаливият и ужасен гняв на баща й през онзи бурен летен ден в Ландите… Единственият път, когато беше повишил глас на майка й, когато я бе нарекъл „престъпница“. Единственият път, когато майка й не беше отговорила. Спомняше си как баща й я отнесе на ръце. Той миришеше на солено — дали от морето, или от сълзите? Този спомен се появяваше и изчезваше, наслагваше всеки път нови пластове емоции, пълнеше очите й със сълзи, чиято причина не знаеше. Досещаше се, че тук се крие някаква загадка, но картината оставаше мъглява. „Някой ден ще разгадая тайната на плаващите по водата дървета“ — мислеше си Жозефин.

Гризеше химикалката и се чудеше кого да използва за образа на Тибо, нежния трубадур, когато погледът й падна на мъжа с дъфела, седнал на другия край на дългата маса. Беше само на метри от нея! Носеше черно поло с обърната яка, което не подхождаше на пролетния майски следобед. Преметнал бе на облегалката на стола синия си дъфел. „Той ще бъде моят трубадур! Но — сепна се тя — ще се наложи да умре, тъй като е едва вторият съпруг!“ Поколеба се. Продължи да го наблюдава. Той пишеше с лявата ръка, подпрян на лакът, с приведена глава, и не усещаше насочения към него поглед. „Ръцете му са дълги, бели, страните — синкави от наболата гъста брада, дълги мигли, кафяви очи, изпъстрени със зелени точици, той е блед и ужасно слаб. Колко е красив! Вдъхва любовта! Колко далеч изглежда от суетата на земния живот!“

Той ще бъде Тибо и няма да го убива — ще изчезне и ще се появи отново към края! Нека има допълнителна перипетия. Ще го смятат за умрял, Флорин ще си изплаче очите, ще се омъжи отново, но сърцето й ще принадлежи до края на дните й на Тибо Трубадура.

„Не… Той ще умре. Иначе се губи логиката на повествованието. Да не се отклонявам от плана си.“ Тибо е благородник, но и трубадур. Съчинява любовни романси, но и памфлети срещу властта на френския крал или на Хенри II. Пее за радостта от сраженията, за ударите на сабята, но и за военното плячкосване, за интригите на приближените, за алчността на завоевателите. Заклеймява политиката на двамата владетели, непосилните данъци, опустошените градове и села. Печели влияние, прекалено силно влияние. Парите, пише той, трябва да отиват за добруването на поданиците, а не за славата на принцовете. Разгласява на висок глас ропота на крепостните, на селяните, на васалите. Очарова и гневи. Разпалва полемики. Позлатяват го, за да го слушат как пее баладите на протеста. Хенри II обявява награда за главата му. Тибо умира отровен, познал славата.

С дълбока въздишка Жозефин се примири със смъртта на Тибо Трубадура.

Тя работи целия следобед, стимулирана от присъствието на мъжа с дъфела, отбелязваше жеста, с който той поглаждаше наболата си брада, начина, по който притваряше очи в размисъл, виждаше фината китка, отпусната върху белия лист, набъбналата вена на челото, хлътналите страни… и пренасяше видяното в образа на Тибо. Трогната от добротата му, Флорин открива любовта, загърбва своя Бог, а после се отдава на безкрайни молитви, търсейки опрощение… Тя открива и насладата в брачното ложе. Жозефин се изчерви, като започна описанието на първата брачна нощ, когато Тибо по риза ляга до Флорин на голямото легло, закрито от балдахина. Остави я за по-нататък — когато нямаше да е срещу него в читалнята!