Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Това шегичка ли е?

— Не, чуй ме, Ортанс… Не можем да ги оставим да спят под моста.

— По дяволите, мамо!

— Нищо не искам от теб.

— Напротив. Ще се сгъчкаме, за да направим място на тези дебили. Знаеш ли какво е госпожа Бартийе? Тежък случай. Ще видиш, че ще съжаляваш! В никакъв случай не ги искам в стаята си! И да не са ми пипнали компютъра!

— Ортанс, става дума само за няколко дни — прошепна тя и понечи да я прегърне, — не ставай егоистка! Освен това стаята не е само ТВОЯ, тя е и на Зое…

— Не те понасям, когато се правиш на самарянка. Толкова си жалка!

Шамарът изплющя, преди Жозефин да си даде сметка какво прави. Ортанс се хвана за бузата и прониза майка си с поглед.

— Не искам да живея тук! — изсъска тя. — Не искам да живея с теб! Не знам какво си въобразяваш, но те предупреждавам…

Този път Жозефин я шамароса с всичка сила. В кухнята Зое, Макс и госпожа Бартийе правеха вечерята. Макс и Зое подреждаха масата, а госпожа Бартийе сложи да кипне вода за спагетите.

— Вземи се в ръце и се дръж любезно, иначе толкова по-зле за теб — процеди през зъби Жозефин.

Ортанс я изгледа, залитна и се хвана за ръба на ваната. Изсмя се на майка си и изтърси с гневно презрение:

— Жалка тъпачка!

Жозефин я дръпна за ръкава на пуловера и я изхвърли от банята. После се свлече на плочките и се помъчи да се пребори с гаденето, което се надигна от стомаха й. Повръщаше й се. Плачеше й се. Ядосваше се на себе си, че се бе поддала на гнева. Не може с шамаросване на детето да решава проблемите си. Така се признава за безпомощна, и толкова. Ортанс винаги излизаше победителка от сблъсъците. Жозефин наплиска с вода зачервените си очи, отиде до стаята на Ортанс, почука и влезе.

— Мразиш ме, нали?

— О, мамо, стига! Няма какво да си кажем. Да бях останала в Кения при татко. Дори с Милен се разбирах по-добре, отколкото с теб. Направи си извода сама!

— Но какво съм ти сторила, Ортанс, кажи ми?

— Просто не те понасям. Не понасям флегматичния ти вид, тъпите ти разговори! И това жилище… Беше ми обещала, че ще се преместим, а продължаваме да вегетираме в това жалко предградие с тези жалки хорица.

— Нямам нужните пари, за да се преместим да живеем другаде, Ортанс! Обещах ти да стане, ако имам възможност, щом това ще те направи щастлива.

Ортанс я изгледа недоверчиво и прокара ръка по бузата си, за да изтрие парещия спомен от шамарите. Жозефин се почувства неудобно и се извини.

— Не биваше да те удрям… но ти ме изкара от търпение.

Ортанс сви рамене.

— Няма значение… Ще гледам да го забравя.

На вратата се почука. Зое им съобщи, че вечерята е готова. Само тях чакали. Жозефин искаше дъщеря й да каже, че й прощава, искаше да я гушне, да я целуне, но Ортанс отвърна: „Добре, добре, идваме“, и излезе от стаята, без да се обърне.

Жозефин се сепна, избърса очи и я последва в кухнята. Поспря се в коридора и си каза: „С тия Бартийе сега не мога да работя в кухнята, нито в дневната. Къде ще си сложа книгите, компютъра, бележките? Когато се местим, ще търся апартамент с кабинет… Ако книгата тръгне, ако изкарам много пари, ще можем да се преместим и да живеем другаде.“ Тя въздъхна, обзе я желание да се втурне и да съобщи добрата новина на Ортанс, но се въздържа. Първо да приключи с романа. Ще ходи да пише в библиотеката. Заедно с мъжа с дъфела. Не беше на възраст да се влюбва. Направо е смешна. Какво бе казала Ортанс? Флегматична. Права беше. Ортанс винаги беше права.

— Нямате ли телевизор? — осведоми се Макс, когато тя влезе в кухнята.

— Не — отвърна Жозефин — и сме си много добре без.

— Още една идея на мама — въздъхна Ортанс и сви рамене. — Свали телевизора в мазето. Предпочита да четем вечер в леглото! Страхотен кеф, нямам думи!

— Ама по телевизията ще дават бала на Чарлс и Камила в Уиндзърския дворец — намеси се госпожа Бартийе, — няма да можем да го гледаме. Там ще бъдат и кралицата, и принц Филип, и Уилям, и Хари, и всички короновани особи!

— Ще отидем у Гари — рече Зое. — Те имат телевизор. А ние пък имаме интернет. Леля Ирис плати да ни прокарат, за да може мама да работи. Коледен подарък. Даже няма нужда от включване, щото е безжичен!

— Никой да не докосва компютъра ми — скръцна със зъби Ортанс, — защото хапя! Предупреждавам ви.

— Не се безпокой. Успях да спася моя — успокои я госпожа Бартийе. — Взех си го на пазара за крадени вещи в Коломб направо за без пари…

Ставаше дума за мазето на един магазин за компютърна техника, уредби и телевизори, където човек можеше да се снабди за една трета от цената с всякакви крадени стоки. Жозефин замръзна от ужас. Сега оставаше само полицията да звънне на вратата й!