Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Тя въздъхна, отвори портфейла си, купи списанието, подаде го на Марсел и той й благодари, без да продума.

Върнаха се на работа пеша. Времето беше хубаво. Триумфалната арка се открояваше гордо на синьото небе, малки знаменца в синьо, бяло и червено се вееха на огледалата за обратно виждане на автобусите, жените бяха с голи ръце и мъжете ги държаха през кръста. Марсел и Жозиан вървяха под ръка като двойка, пременена в най-хубавите си дрехи, тръгнала на разходка в богаташките квартали.

— Досега не сме излизали така. Като влюбени — отбеляза Жозиан. — Винаги се страхуваме да не ни види някой познат.

— Малката Ортанс ще дойде да стажува при нас през юни…

— Знам. Шавал ме предупреди… Той кога си отива?

— Краят на юни. Ликуваше, когато дойде да си връчи молбата за напускане. Щях да го наритам с голям кеф, но все още имам нужда от него. Трябва да му намеря заместник…

— Прав му път! Вече не мога да го понасям…

Марсел я погледна разтревожен. Дали казва истината, или долавя в тона нотка на любов и разочарование? Той лично предпочиташе да остави Шавал във фирмата, за да е наясно къде ходи, какво прави.

— Изобщо ли не се сещаш за него?

Жозиан тръсна глава и ритна кутийка от напитка, която се търкулна чак в канавката.

— Я гледай! — възкликна Марсел. — За вълка говорим…

На светофара ръмжеше нетърпеливо двигателят на червена спортна кола в очакване да светне зелено. На волана видяха Брюно Шавал. Черни очила, велурено яке, отворена яка на ризата, той тананикаше, усилил радиото. Огледа се в огледалото за обратно виждане, прокара няколко пъти ръка през черната си коса, очерта с пръсти тънките си мустачки, форсира двигателя и гумите му оставиха следи по асфалта, когато потегли.

Тази съботна вечер предаваха директно по телевизията тържествения бал в Уиндзърския дворец. Всички се бяха настанили пред телевизора на Шърли. Всички с изключение на Ортанс, която отказа да гледа шествието на коронованите особи в церемониални одежди. Гари им отвори вратата с мрънкане: „Каква е тази тъпотия, дето искате да я гледате? Аз съм си в стаята…“ Жозефин, Зое, Макс и Кристин Бартийе се разположиха на пода в хола пред телевизора. Бяха си подготвили пакети чипс, кока-кола, ягоди, две франзели и кутии с пастет, в които бъркаха с хляба.

Жозефин си мислеше, че щеше да е по-добре, ако си беше останала вкъщи да работи. Вторият съпруг още беше жив! Беше се привързала към него, мъчно й бе да го убие. Нямаше да успее да предаде романа в уречения срок. Щеше да се наложи третият да умре по-бързичко! Ходеше да работи в библиотеката всеки ден, но без особен напредък. Много грижи й се бяха струпали на главата. Ортанс не й говореше, Зое беше бягала от училище два пъти, за да участва с Макс в някакви съмнителни авантюри. „Макс си беше дал мобилния на една приятелка и просто отидохме да го вземем! Макс си беше оставил чантата при един приятел и просто отидохме да си я прибере…“ — „И като ходиш на училище, трябва ли да си гримирана като панаирджийка?“ Очарователната Зое заприличваше все повече на уличница. Заключваше се в банята. Оттам излизаше с минижуп, с очертани в черно очи и с кървавочервени устни на вампир! Налагаше се Жозефин да я мие, да й жули лицето със сапун, а тя се дърпаше и крещеше, че я малтретира. Ортанс вдигаше рамене с безразличие. Сигурно беше говорила за случващото се с баща си, защото Антоан бе телефонирал: „Какво значи това съжителство със семейство Бартийе? Жозефин, винаги съм те предупреждавал да не общуваш с тях, те са калпави хора!“ „И какво? — отвърна Жозефин — Как трябваше да постъпя? Да ги оставя на стълбището?“ „Да — отвърна Антоан. — Трябва да мислиш най-напред за момичетата…“

Кристин Бартийе си прекарваше времето на канапето в хола по анцуг и непрекъснато в интернет. Беше попаднала на някакъв сайт за запознанства и отговаряше на разгорещените мъжкари. Когато Жо се връщаше от библиотеката, тя й разказваше за флиртовете си през деня. „Не се притеснявайте, госпожо Жозефин, ще се махна съвсем скоро. Още малко да разпаля огъня и изчезвам. Намерила съм двама съвсем загорели, готови да ме вземат. Един по-младичък, който малко се дърпа заради Макс, и друг, по-дърт, женен и с четири деца, но иска да ми наеме гарсониера, за да прекарва в приятна компания късните следобеди. Има нещо като канализационна фирма за отпушване от лайна, обаче било много доходно.“ Жозефин слушаше смаяна. „Но вие не знаете нищо за тях, Кристин, да не вземете да си докарате някоя беля на главата?“ „Толкова години играх по правилата — обясняваше й Кристин Бартийе — и ето докъде стигнах… Останах без нищо, без покрив, без мъж, без пари, без бачкане! Сега ще се възползвам! Ще се запиша във всички социални програми, ще кандидатствам за финансово подпомагане и ще се уредя някой дъртак да ми плаща режийните!“